Уилям Уортън - Франки Фърбо

Питам се дали постъпвам правилно. Може би сега тя ми се сърди още повече. Вероятно искам от едно малко дете да разбере, да повярва, да заживее с идеи, за които не е дорасло. В известен смисъл превърнах цялата история с Франки в още по-голям капан за ума ми. Дали Били няма да изпита същата остра болка, която измъчваше Вилхелм — че е отхвърлен от обществото и че се е провалил, дали няма се обезсърчи? Започвам да съжалявам, че не запазих в тайна подробностите за случилото се.

Били продължава да ме гледа в очите. Изглежда възбуден. Трудно му е да говори от вълнение.

— Искаш… искаш да кажеш, че Франки Фърбо е жив, женен е за Рете и двамата са приели човешки облик?

— Точно така.

— Живеят отделени от хората и не изпращат децата си на училище — преподават им сами, така ли?

— Да.

— И Франки Фърбо пише приказки — така изкарва пари — за да учи децата си как да живеят?

— Сигурно.

— Ами, тате, те са като нас ! Ние живеем точно като Франки Фърбо!

Вдигам поглед. Каролин ми се усмихва. Навежда се и ме целува, после прошепва:

— Сега вече знаеш!

— Какво искаш да кажеш? Не знам нищо. Вече не съм сигурен кой съм или какво съм. Хей, не проговори ли на лисичи?

— Слушай, скъпи, така трябваше да стане. Радвам се, че всичко свърши. Толкова те обичам, но не можех да ти кажа нищо, сам трябваше да откриеш истината.

— За какво говориш, Каролин? Нищо не съм открил, научих само това, което Вилхелм ми разказа. То е толкова странно и невероятно, че ми е трудно да го повярвам. Какво става?

Тя се навежда и отново ме целува. Не притварям клепачи както правя обикновено и виждам как очите й променят цвета си, докато станат златистожълти и в тях пламва кехлибареният огън, който винаги гореше в погледа на Франки. Това ме плаши.

— Скъпи, отпусни се, а аз ще се опитам да те освободя от ограниченията на твоя разум, които те караха да живееш така през изминалите години.

Нямаш представа колко нощи не съм спала, като знаех колко си надарен, интелигентен, чувствителен, наблюдавах как се бориш в рамките на ограничената човешка идентичност, която решихме да приемеш, за да бъдем в безопасност. Струваше ми се несправедливо.

Понякога все едно бдях над любимо дете, което изведнъж бе ослепяло и оглушало, но което помнеше миналото, без да може да го изрази с думи. Скитах сред хълмовете и се задъхвах от плач. Това бе нещо, което не бях предвидила, когато се върнах с теб.

Позволи ми първо да продължа с историята, която Вилхелм ти е разказал. Ще чуеш онова, което той е спестил.

Наблюдавам я. Тя бавно се превръща в друго същество, различно от жената, с която съм живял цели четирийсет години. Обичам съществото, в което тя се превръща, по-силно и по-страстно, отколкото обичах Каролин. А никога не съм мислил, че мога да обичам някого повече, отколкото обичам жена си.

— Когато разбрахме кой всъщност е Франки Фърбо, изпаднахме в недоумение. Знаехме, че е намерил начин да създаде потомство. Съгласих се да се върна в миналото и да заживея с теб, защото се влюбихме.

Осъзнавам, че тя говори чудесен лисичи. Не мога да помръдна. Не мога да възприема думите й.

Каролин ляга до мен. Кимва на Били да се сгуши от другата ми страна и да слуша. Дали казва това, което чувам? Не мога да повярвам. Но слушам.

— Най-големият ни проблем, след като решихме да се върна с теб, бе как да осигурим оцеляването на двама ни и на нашето потомство. Както знаеш от Вилхелм, решихме да заживеем като хора. Ако хората разберат, че сред тях живеят по-висши същества, първата им реакция ще бъде да ги унищожат. Трябваше да се предпазим от подобен развой на събитията.

Ти също представляваше проблем. Не успях да убедя останалата част от Съвета, че не си първобитно, а изключително интелигентно същество. Дори свидетелството на доктор Аймейс, психосоциоложката, не ги впечатли. Опитът й, умението й да убеждава се оказаха недостатъчни.

Не можаха да повярват, че трябва да поверят бъдещето на нашата раса в ръцете на един примитив отпреди петдесет хиляди години, който говори, както им се струваше, нечленоразделно.

Тук трябва да спомена, че един от недостатъците на нашата раса, вероятно поредният атавизъм, останал от първобитните лисици, е чувството, че сме винаги прави, нашата криворазбрана гордост. Същият консерватизъм, отказ да се приеме промяната или новото познание, причини смъртта на майка ти. Това е само един от нашите недостатъци; с времето ще откриеш и други.