Уилям Уортън - Франки Фърбо

Поглежда ни, усмихва се, сетне за миг затваря очи, сякаш се опитва да подреди мислите си. Изключвам телепатичните си способности и чакам разказа й. Предчувствам, че след като го чуя, ще изгубя голяма част от онова, което ценя и обичам. Оглеждам малкия ни уютен дом, в който живяхме толкова дълго и щастливо. Построен е за хора. Сега ми се струва странен, огромен, различен. Нещо в мен ме дърпа назад, не иска да ме пусне в света, в който Каролин-Рете се кани да ме отведе. Чакам.

— Когато открихме, че най-добрият вариант е да се върна в миналото с теб, трябваше да вземем много други решения. Както казах, Съветът не смяташе, че си способен да се слееш с хората поради близкия контакт — според тях оказващ вредно влияние — със света, в който си се родил и в който си живял.

Решихме да ти дадем човешка самоличност, която да приемеш като истинска. Тя трябваше да е свързана с мястото, където те открих, и с приблизителното време, по което се озовах пред горския ти дом.

Когато ти обяснихме всичко, ти прояви разбиране и се съгласи с предложенията ни. Беше толкова смел, Франки; бях изключително горда с теб. И все още съм.

Както си спомняш, хората водеха поредната си война, избухнала няколко години по-рано. Воюваха близо до дървото, в което ти живееше. Изпратихме невидими специалисти по телепатия и хипноза, за да потърсят на бойното поле някого, чиито контузии, рани или смърт да ни бъдат от полза при създаването на новата ти самоличност.

Накрая открихме Уилям Уайли. Той умираше. Лежеше в една дупка близо до моста, недалеч от дома ти. Беше на подходяща възраст, освен това беше сирак и нямаше роднини. До него открихме немски войник, който също агонизираше. Беше невъзможно да ги спасим.

Преди Уилям Уайли да умре, трима телепати независимо един от друг попиха всяка частица от паметта, останала в мозъка му. Изкопираха и физическия му облик, включително ужасните рани по тялото му.

— Искаш да кажеш, че съм мъртъв? Уилям Уайли е мъртъв, така ли? Не мога да повярвам!

Завива ми се свят. Чувствам се така, сякаш умирам, сякаш някой е отнел дъха ми. Уилям Уайли все още живее в мен, а излиза, че е мъртъв. Не, не може да бъде!

— Вярно е, скъпи Франки. Човекът, в когото ти се превърна, този Уилям Уайли, е мъртъв отпреди повече от четиридесет години. Военните го обявиха за безследно изчезнал по време на бойните действия. Нашите специалисти смалиха тялото му до размерите на паяк и го погребаха на хълма, близо до лобното му място.

Копираха и самоличността на немския войник, преди и той да издъхне. Погребаха го до теб. Това беше истинският Вилхелм Клуг.

Ако пожелаеш, мога да те отведа. Била съм там. Странно, но може би защото те обичам толкова много и защото живея с теб толкова отдавна, пожелах да видя къде лежат останките от тялото, по чието подобие беше моделиран.

Специалистите ни се върнаха при нас, тоест петдесет хиляди години в бъдещето, заедно с всички психически, психологически и физически данни, които бяха събрали. Предадоха ги по телепатичен път на всички членове на изследователския център и въз основа на тази информация създадохме човека, в който да се превърнеш.

— Искаш да кажеш, че без дори да ме попитате, сте ме превърнали в мъртвец на име Уилям Уайли, и цели четирийсет години съм бил маскиран като друг човек? Изживях живота си, остарях, без да съм самият аз! Правилно ли е, Рете? Чувствам се така, сякаш са ме ограбили. И в същото време човекът, за когото се смятах, го няма, практически не е съществувал.

— Вече ти казах, че сме безскрупулни. Но не сме толкова лоши. Обяснихме ти какво искаме, предупредихме те какво ще се случи. Помолихме те за съгласие и ти ни го даде. Сам прецени, че по време на живота си като Уилям Уайли не биваше да подозираш, че си Франки Фърбо.

Притеснявахме се, че ако живееш прекалено дълго, без да опознаеш истинската си същност, може да изгубиш част от своята самоличност. Проведохме множество консултации, докато решим как да получим желания резултат, без да разстроим психиката ти. Всички бяхме искрено загрижени за теб, Франки. Ти си нещо свещено, ти си нашият прародител, без когото нямаше да ни има. Тревожеха ни и чисто егоистични подбуди: ако допуснехме грешка, можеше да осуетим развитието на нашата раса, затова трябваше да действаме изключително предпазливо.

Познанията ни за причинно-следствената връзка могат да се сравнят с представата, която хората са имали за електричеството веднага след откриването му. Виждаме резултатите, използваме го, но не познаваме свойствата му. Затова трябваше да внимаваме.