Уилям Уортън: Франки Фърбо

Докато изтегляхме информация от мозъка ти и изследвахме тялото ти, един от нашите специалисти правеше същото с умиращия Вилхелм. Нямахме представа как ще използваме тази информация, но в случай, че Уилям Уайли се окажеше неподходящ за целите ни, можехме да го заменим с Вилхелм.

Съвсем случайно наученото от Вилхелм Клуг се оказа важно за процеса на въвеждането ти в твоята истинска самоличност.

В онази землянка в Бавария те чакаше наш учен, който изследваше враждебността и агресивността у хората. Искаше да поживее сред немците, за да продължи изследванията си.

Каролин-Рете спира и ме поглежда изпитателно. Зная, че не успявам да скрия своето объркване, възмущение, ужас. Тя продължава по-бавно.

— Този учен прие самоличността на Вилхелм. Отшелничеството му позволяваше да се завръща в своето време когато пожелае. Той ни оказа неоценима помощ не само като ни обясни природата на човешката агресивност, но и направи анализ на някои наши сериозни грешки. Работата му бе оценена високо.

И така, имахме късмет, че го завари там. Това улесни нещата. Вдигнах психическата бариера, която толкова години ти пречеше да потърсиш Вилхелм, и той ти разказа историята, която му бяхме подготвили. Съпругата, за която ти бе разказвал, наистина съществува. Но след смъртта му по хипнотичен път я накарахме да се пресели със семейството си край Нюрнберг. Така по-лесно създадохме илюзията, че е живяла в Зеесхаупт и е умряла при раждане. Това бе оправданието за уединението и разочарованието на Вилхелм. Престореното му страдание те накара да преодолееш собствения си страх и възмущение от чутото тогава и сега.

— Значи Уилям Уайли е мъртъв. Ще ми липсва. Вилхелм също. Като изключим теб и децата, Вилхелм бе най-близкият ми приятел, Франки Фърбо не се брои, след като се оказа, че това съм аз. Трудно е в продължение на четирийсет години да живееш живота на някой друг. Сега разбирам защо нямам спомени отпреди сиропиталището: не сте успели да ги снемете.

— Уилям Уайли умря, преди да разчетем цялата информация в мозъка му. Можехме изкуствено да създадем спомени, но решихме, че е прекалено опасно. След години можеха да ти попречат. Затова оставихме тази празнота. Ти знаеше само, че си изгубил родителите си, когато си бил на осем години. Не разполагахме с информация за майката и бащата на Уилям Уайли. Липсваха ли ти спомените от детството?

— Не особено. Но може би това обяснява любовта ми към децата, желанието ми да пиша детски книги и като Франки Фърбо, и като Уилям Уайли. Франки никога не е имал истинско детство — майка му е умряла, когато е бил съвсем малък — а Уилям нямаше никакви спомени като дете. Може би чрез приказките съм си измислял свое собствено детство.

Това ли е всичко, което трябваше да науча? И какво ще правим сега? Все едно съм преживял едновременно своето раждане и погребение. Частица от мен е натъжена от откритието, че Уилям не е истински, но Франки е щастлив от завръщането си. Ами ти, Рете? Каква част от Каролин и от Рете е истинска? Кого обичаш — примитивната, недодялана лисица или глупавия, наивен човек? Вече не съм сигурен в нищо.

— О, Франки-Уилям! През дългите години на съвместния ни живот се страхувах, че когато научиш истината, няма да я различиш от лъжата. Зная колко ужасно трябва да е било за теб та видиш, да чуеш, че онова, в което си вярвал, всичко, което си обичал, е унищожено, отнето или променено. Да разбереш, че си жертва на манипулация, физическо насилие, посегателство над личността. Страхувах се, че ще изгубиш способността си да вярваш в каквото и да било, дори и в най-истинските неща като любовта ни например.

Ще ти кажа само едно: погледни ме, чуй ме, почувствай ме. Разтварям за теб сърцето и душата си. Понякога думите са безполезни.

Чувствам как тя бавно прониква в мен, сливаме се в едно цяло. Познавам дълбочината на нейната любов, страст, загриженост, уважението, което изпитва към мен. Чувствам, че я обичам с цялото си същество, с неподозирана сила. Изчезват последните прегради между мен и Франки Фърбо. Кипя от енергия.

Думите никога няма да изразят чувствата ми към Рете. Всяка частица от тялото ми излъчва любов. Сарва прегръща и двама ни.

— Не е ли чудесно, че отново сме лисици? Иска ми се Траис, Хинва и Панта да бяха тук. Те вече знаят, но в мен е останало нещо от хората, затова ми иска да са с нас.

— Но те са тук, Сарва. Не знаеш ли? Или мислиш, че в тяхно отсъствие ще посрещнем баща ти след толкова години?

Оглеждам се и ги виждам на леглото, заели старите си места. Траис, най-голямата, е в напреднала бременност. Нейният съпруг и брат Хинва я е прегърнал. Панта се е излегнала плътно до Сарва. Едва сега осъзнавам, че за пръв път ги виждам в образа на лисици, каквито всъщност са, а не в човешкия облик, даден им от други. Рете се обръща към мен, сетне към децата: