Уилям Уортън: Франки Фърбо

— Това ще продължи само няколко минути. Едва успях да убедя изследователския център да ни даде разрешение. Прекалено опасно е. Огледайте се добре, запомнете как изглеждате, защото отново ще станем невидими или ще приемем човешки облик. В момента излагаме на риск бъдещето на нашата раса. Затова трябва да се разпръснете по цялата планета. Панта, още тази вечер се връщаш на прекрасния си японски остров. Предлагам да използваш същия начин, по който дойде тук — трансмиграция. Очевидно Траис и Хинва също ще се приберат в дома си в чилийските планини.

Неприятно ми е, че съм настойчива, но такива са инструкциите. Както знаете, ние, лисиците, можем да бъдем безмилостни, понякога трябва да бъдем безмилостни. А сега да приемем човешки образ и да обядваме както едно време. Подготвила съм се специално за случая; очакват ви любимите ви ястия.

Споглеждаме се. Гордея се с децата си. Толкова са различни, но си личи, че са от едно семейство. Прегръщаме се всички. Моментът е вълшебен. Сетне Рете проговаря:

— Добре, а сега да се върнем в човешкия си образ. Готови ли сте?

Отговаряме утвърдително с помощта на телепатията; без да положа каквото и да било усилие, се превръщам в Уилям Уайли, а децата ни отново са хора. Страхотно е, защото сега всичко си има логично обяснение. Ние сме обикновени човешки същества, които водят не съвсем обикновен живот в малката къща на хълма.

Къщата отново се превръща в наш дом. Каролин и Камила отварят капаците. Навън е светло. Сякаш са изминали години от мига, в който Каролин затвори капаците. Оказва се, че са минали два дни. Радвам се, че отново сме хора, макар че никога няма да бъдем същите.

Започвам да осъзнавам, че имам три отделни идентичности. Притежавам спомените и детството на Вилхелм, тоест живота му, преди да загине на двайсет години. Освен това като Уилям имам съвсем реални спомени за Вилхелм и за живота ни при Франки Фърбо, както и псевдоспомените за гостуването ми в Хохенберг преди няколко дни.

Помня и целия живот на Уилям Уайли, с изключение на детството. Всичко това е взето от един отдавна мъртъв човек, плюс „псевдореалните преживявания“ с Франки Фърбо, а всъщност със самия себе си в някаква друга изкуствена среда. Спомням си и как Франки, всъщност Рете и изследователският център ме отведоха при американските войници и започнах така наречения си „истински“ живот като Уилям Уайли. Трудно го проумявам, макар да твърдят, че съм изключително интелигентен.

Над всичко са най-пресните ми спомени, които обаче са част от първоначалната ми самоличност, истинската ми същност като лисица. Като Франки Фърбо, роден в началото на двадесети век, пренесен от Рете петдесет хиляди години напред в бъдещето, сетне върнат обратно, подложен на хипноза, живял във въображението на Уилям Уайли, мъртъв млад войник — при това с „присадено“ въображение.

Кой съм сега? Би трябвало да се чувствам най-добре като лисица мутант, Франки Фърбо, съпруг на Рете, баща на Траис, Хинва, Панта и Сарва. Но това не е всичко. Най-важното в живота ми всъщност са влюбването, бракът, оглеждането на деца, писането на приказки. Те съставляват по-голямата част от онова, което наричам свой живот.

Всички чакат да седна на масата. Имахме обичай преди да започнем да се храним, да се хванем за ръце, да се спогледаме и да възкликнем едновременно: „Хммммммммм, страхотно!“ Едва сега осъзнавам, че това е типично за лисиците.

Каролин протяга ръка към мен, аз хващам дланта на Катлийн. Затваряме кръга. Очите на Били искрят от възбуда. Трудно ми е да го гледам като лисица, не съм свикнал. Виждам единствено малкото момче, което преди около седмица ме помоли да му разкажа някоя от историите за Франки Фърбо.

Споглеждаме се и аз започвам „хммммммммм“, останалите ме последват, докато оставаме без дъх, сетне вдишваме дълбоко и извикваме: „Страхотнооооооооооо!“ Плясваме с ръце и започваме да ядем. Каролин е надминала себе си.

Докато се храним, разговаряме. Разговаряме за нас, за човешки неща, сякаш нищо не се е случило. Усещам, че така трябва да бъде. Съзнаваме истинската си идентичност, но не говорим за нея, освен в краен случай. Дори телепатичните ни умения сякаш са изчезнали. Опитвам се да комуникирам директно с Каролин, но тя ме поглежда и поклаща глава. Добре, разбирам.

След вечеря както винаги измиваме заедно чиниите и оправяме леглото. Навън слънцето вече залязва. Каролин повдига въпроса, който най-много ме тревожи. Мисля, че само тя е запазила телепатичните си способности.