Уилям Уортън - Франки Фърбо

Вече си разбрал, че сме безскрупулни. Както преди години сме били истински хищници и безмилостно сме убивали по-дребните животни, така днес сме безскрупулни в мислите си. Ти също, иначе нямаше да оцелееш.

Усмихва се. Изпаднах в унес само като слушах гласа й, мелодията на речта й, опитите й да обясни думите си.

— Усещам по телепатичен път, а съдя и по изражението на лицето ти, че трябва да се отклоня от плана. В съзнанието ти са поставени толкова блокади, че няма да разбереш какво ти говоря; като се има предвид, че то е редуцирано до ограниченото човешко ниво на мисълта (макар да ти оставихме способността да говориш и разбираш езика ни), никога няма да разбереш. Трябва да предприема по-драстични мерки, като начало ще те направя какъвто беше.

Това ще бъде страхотен шок, който трудно ще си представиш, но мисля, че така е най-добре. Често сме обсъждали с моя наставник как да ти разкрия истината и не успях да открия начин. Сега разбирам как трябваше да постъпя.

Отново се усмихва. Толкова е красива. Били усеща, че ще се случи нещо важно. Притиска се още по-силно към мен. Като хипнотизиран съм. Не мога да помръдна. Каролин ме държи в някаква мисловна прегръдка; разрешено ми е само да гледам, да слушам, да чакам. Мисълта, че съм полудял, ми се струва все по-логична, все по-приемлива пред действителността. Нима моята Каролин се опитва да ми каже, че аз съм Франки Фърбо? Това е лудост! Свеждам поглед към горкия Били и се опитвам да се усмихна. Сигурен съм, че той е потресен по-дълбоко и от мен. Нима Каролин прави всичко това, за да изкорени вярата ми във Франки Фърбо? Не, не би го сторила. Значи наистина съм полудял.

— А сега се отпусни, скъпи, слушай гласа ми, освободи мисълта си. Ще те върна във времето, преди да се промениш. За Били ще бъде по-лесно, защото работя върху него от самото му раждане. Но ти, Уилям, си живял дълго, трябва да премахна твоите блокади. Необходими са ми време и големи психически усилия. Каквото и да почувстваш, не се съпротивлявай. Обещавам да не те нараня, а това, което ще научиш и ще почувстваш впоследствие, ще си струва мъките.

Сетне, докато двамата с Били се прегръщаме, сякаш се боим да не изпаднем от леглото, от света, от самия живот, Каролин затваря капаците на прозорците, заключва вратата, запалва свещ и я поставя на масата. Обстановката е толкова призрачна, като че някой се кани да разказва истории за духове. Усмихвам се на Били.

Сетне Каролин се връща и ляга върху нас. Сърцето ми тупти от страх и любов. Питам се какво ли чувства Били. Тя ни гледа в очите; нейните блестят по-ярко от пламъка на свещта. Напрегнатият й поглед ме разтапя и отпуска. Вие ми се свят; главата ми сякаш се отделя от тялото. Като че ли някой внимателно отлепя от мозъка, от сърцето, от тялото ми пластове сланина или боя. Чувствам как вътре в мен нещо се втвърдява, закалява, заобиколено от омекналото ми тяло и мозък. Губя всякаква представа за време; сякаш дните и нощите се сменят пред очите ни, но никой от нас не помръдва. Отново усещам мириса на бадем, който се разнесе, когато Франки прехвърли спомените на Вилхелм в съзнанието ми. Дори не съм сигурен, че дишам. Изведнъж филмовата лента, която сякаш минаваше пред очите ми, спира.

Чувам Каролин да говори на прекрасен лисичи език. Вече не се учудвам на нищо. Следя гласа й, мисълта й, които ме водят през безкрайни оранжевочервени тунели.

Но при всеки завой в тунела, при всяко отлепяне на поредния слой се чувствам по-близък до своята същност, която виждах единствено в сънищата си.

Отново чувам гласа на Каролин, отначало като шепот, сетне неочаквано силно. Зная, че това не е гласът на моята съпруга; това е Рете, жена ми отпреди много години, отпреди много години в бъдещето. Тя престава да говори. Чувствам се освободен от тежестта на нейното присъствие.

— Сега си готов да научиш истината. Може би вече я знаеш. Не съм сигурна, че успях, Уилям, тоест Франки, да вдигна всички блокади между Уилям и теб. Новата ти самоличност бе внушена от най-ловките психически манипулатори на нашето време, тоест от далечното бъдеще.

Слушам я, но същевременно я наблюдавам. Наблюдавам Каролин, най-красивата лисица в света, лисицата, която обичам. Поглеждам се, самият аз съм се превърнал в лисица, във Франки Фърбо. Франки Фърбо наистина съществува и това съм аз! Нищо чудно, че Уилям трябваше да вярва във Франки: ако не беше Франки и него нямаше да го има.

Облак от съмнения замъглява мисълта ми. Изпитвам чувството, че знам нещо, но не мога да си го спомня.