Уилям Уортън - Франки Фърбо

Изненадан съм, когато съпругата ми дръпва завесата. Мисля, че го прави за пръв път, откакто сме женени.

Дълбоко в себе си чувствам самота, нуждая се от уют, грижи, любов, които мога да получа чрез интимния полов акт. Щастлив съм, че Каролин ме прегръща, че се сливаме в едно цяло. Това прогонва повечето от мрачните мисли, които витаят в главата ми.

Сетне тя се изляга спокойно до мен, ръцете ни са сплетени; свети единствено нощната лампа. Винаги я оставям включена в случай, че трябва да се отиде до тоалетната. Освен това смятам, че ако някой от нас се събуди посред нощ, къщата, домът ни, трябва да създаде уют, да бъде любим приятел, не само постройка. Каролин се обръща към мен:

— Намери ли Вилхелм?

Мълча. Все още не съм готов, но не мога да я лъжа.

— Да.

— И какво мислиш сега? Още ли вярваш във Франки Фърбо?

Мълча. Тя очаква отговора ми в мрака.

— Открих, че си права, скъпа.

— Какво искаш да кажеш, Уилям?

Отново се колебая. Подбирам думите си, за да не я засегна.

— Открих, че няма значение. Освен това съм безразличен към откритието си. Няма значение дали вярвам във Франки Фърбо или не. Ти беше права: важното е, че се обичаме, нищо друго няма значение.

Замълчавам. Не съм я излъгал, само премълчах част от истината. Надявам се Каролин да се задоволи с това непълно обяснение. Тя отново се изляга по гръб, разбирам, че няма да ме разпитва. Може би никога повече няма да повдигне въпроса. Напълно в неин стил.

Изчаквам да чуя равномерното й дишане, след което и аз заспивам щастлив. Зная, че всичко е наред.

На сутринта откривам, че Били лежи до мен. Сигурно съм бил уморен до смърт, защото Каролин е станала и приготвя закуска в кухнята. Протягам се и прегръщам сина си. Чувствам, че мястото ми е тук, в този наш малък свят. Припомням си всичко, което ми разказа Вилхелм, всяка негова дума; наученото изобщо не ме плаши. Радвам се, че няма да бъда сред онези, които със свито от страх сърце ще очакват настъпването на новото хилядолетие.

Били се сгушва до мен. Буден е. Подпира се на лакти и ме поглежда право в очите.

— Тате, ще ми разкажеш ли приказка за Франки Фърбо?

Въпросът му е съвсем естествен; знаех, че ще го зададе, но не се бях замислял върху отговора. Поглеждам го в очите, които са кафявожълтеникави.

— Мислех, че вече не вярваш в съществуването му.

— О, тате! Нима отказваш да ми разказваш повече приказки? Не съм сигурен дали вярвам или не. Колкото повече се замислям, толкова повече се обърквам. Зная, че не би разказвал за него, ако не беше истински, не би ме излъгал. Освен това харесвам неговите истории повече от всички останали, които съм чул или прочел.

Зная, че си прав. Всяка история трябва да има истински край. Не можеш да си измисляш, за да угодиш на мен или на някой друг. Разбирам го. Преди не го осъзнавах.

Прегръщам го отново. Божичко, колко прилича на мен в някои отношения. Останалите ни деца са копия на Каролин, немците биха нарекли това einmalig , индивидуално уникални. Аз винаги съм бил съвсем обикновен, като изключим историята с Франки Фърбо, за която обаче не съм виновен, беше си чиста случайност.

— Добре, Били. Ще ти разкажа най-интересната приказка за Франки, която някога си чувал или пък ще чуеш. Толкова е важна, че може да се окаже последната за него. Разбираш ли? Готов ли си за нея?

Зная, че не ме разбира напълно. Толкова пъти съм използвал тези думи за начало на някоя приказка, за да го заинтригувам. Честно казано, самият аз не разбирам смисъла на думите си. Но започвам:

— Един ден, доста отдавна, само няколко години след като срещнах Франки и живях при него, някой почукал на вратата му. Той бил горе в стаята си за размисли и размишлявал, но се пуснал бързо по трите стълби и отворил вратата.

Спирам. Не е късно да се откажа.

— На прага стояла най-красивата лисица, която някога бил виждал. Тя го попитала: „Вие ли сте Франки Фърбо?“

Продължавам и разказвам цялата история, която научих от Вилхелм. Осъзнавам, че с негова помощ Франки е вкарал в паметта ми и най-незначителните подробности. Затова, когато я разказвам, имам чувството, че си я припомням, все едно всичко се е случило с мен .

Никога досега не съм разказвал по-сладкодумно.

Стигам до края: как Франки и Рете ще живеят скрити от хората и ще оцелеят, за да създадат потомство, та след двайсет и шест поколения да има милиони свръхнадарени лисици като Франки Фърбо.

Когато завършвам разказа си, Били се надига, отпуска глава върху гърдите ми и ме поглежда в очите. Усещам, че Каролин е дошла от кухнята и е застанала до леглото.