Уилям Уортън - Франки Фърбо

Трудно ми е да общувам с хората. Освен с теб. Няма с кого да поговоря сериозно. Като знам колко се е развил езикът, който говореше Рете, в сравнение с моя или с твоя, се чувствам обезсърчен. В сравнение с него нашият лисичи език напомня грухтене на свине.

Той млъква. Заплаква отново. Започвам да разбирам защо не искаше да говори с мен. Съжалявам, че дойдох, че успях да го открия. Детските ми приказки започнаха да ми се струват толкова глупави. Единственото нещо в живота ми, което има смисъл, са Каролин и децата ни. Искам да се върна при тях. Франки Фърбо вече не ме интересува. Мълчим известно време. Сетне Вилхелм продължава:

— Има още нещо. Франки ми разказа как възнамеряват да оцелеят. Прилича ми на истински „хилядолетен Райх“ и това не е шега, нито политическа пропаганда. Това е пъклен план.

Изслушвам го и се възхищавам на превъзходството на Франки. Опитах се да живея според съветите му, но без да ги следвам докрай; нямам толкова силна воля. Всичко, в което вярвах и заради което живях, губи смисъла си. Започвам да разбирам как се чувства Вилхелм.

Накрая двамата се сбогуваме. Каня го да ни погостува, но той отказва, щяло да му бъде прекалено трудно. Ще продължи да живее тук, в гората, да пие бира и да играе на Schafskopf . Разбирам го. Зная, че няма да се върна при него. Всичко свърши.

Взимам си чантата, която бях оставил в бараката зад колибата на Вилхелм. Пъхам книгата си вътре. Тъмно е. Поглеждам часовника си; два часът през нощта е. Не исках да пренощувам у Вилхелм. Той не ме покани, а и без друго в дома му имаше само едно тясно походно легло.

Поемам бавно по дългия път през гората. Спирам покрай Alte Eiche . Сега не ми се струва толкова стар. След като си научил какъв ще бъде животът след петдесет хиляди години, едно двеста или максимум тристагодишно дърво не може да те впечатли особено. Опитвам се да прогоня печалните мисли от главата си. Не искам да заприличам на Вилхелм — тъжен, груб, разочарован.

Освен това не искам да повярвам на разказа му. Но защо да ме лъже? През месеците, когато живеехме заедно, не съм го виждал да плаче освен от непоносима болка. Не, той вярва в тази история, едва ли е съчинил всичко.

Пък и когато я разказваше, сякаш слушах самия Франки Фърбо, изпитвах усещането, че самият аз съм бил там, в онзи бъдещ свят. Всичко това наистина се е случило. Но сега, като вървя сам из гората, ми е трудно да го възприема. Умът ми продължава да отрича истината.

Ами ако Вилхелм наистина е говорил с Франки и господин Лисан го е излъгал? Не ми се вярва. Защо му е да лъже Вилхелм, а чрез него и мен? Доколкото зная, всичко, което ни е разказвал, дори и най-невероятните неща, се оказаха истина. Не, Франки не би излъгал.

А онази женска лисица би ли измамила Франки? Дали тя не е част от някакъв заговор, дали не е използвала хипноза или наркотици, за да убеди Франки, че е бил в бъдещето и че е родоначалник на нова раса от свръхнадарени същества? Но защо някой ще направи подобно нещо? Дали пък той не е жертва на някаква сложна и опасна самозаблуда?

Не, в това няма логика. Историята сигурно е истинска.

Вилхелм говореше за „хилядолетен Райх“, времето, необходимо на лисиците да поемат нещата в свои ръце по мирен път. Но това ми прилича на средновековната идея за хилядолетието, за вярата, че в хилядната година след смъртта на Христос ще настъпи краят на света, който хората познават, добрите ще бъдат възнаградени, лошите наказани и на земята ще се установи царството Господне.

Дълго време хората не правили нищо, освен да се молят, чакали да настъпи хилядолетието. Това е една от основните причини да наречем Средновековието Ерата на мрака. Едва след като хилядолетието отминало без нещо да се случи, започнал Ренесансът, истинското възраждане, невероятен изблик на смелост и енергия.

В известен смисъл вярата в епохата на лисиците прилича на вярата в установяването на Христовото царство. Цялата човешка дейност ще се обезсмисли, ще бъде оценявана от чужди същества, чужди критерии; ще се възцари някаква висша раса.

Това може да парализира човешката мисъл и усилия. Вилхелм е отличен пример — всеобщ песимизъм, инертност, обезверяване, че си струва да полагаш усилия.

Нещо подобно се е случило при хиндуистите, които вярват в дхарма и карма, прераждането, кастите и всичко останало. Вече не се стремиш да се усъвършенстваш. В този живот трябва просто да живееш според очакванията — дхарма — за да подобриш кармата си за следващия живот.