Уилям Уортън - Франки Фърбо

От гледна точка на бъдещето явно сме намерили някакво решение, но кое е то? Трябва да се посъветваме с древните архиви и да изпипаме и най-малката подробност. Не бива да допуснем грешка.

Както знаете, необходимо е да проникнем сред хората, да се смесим с тях, като приемем техния облик, да използваме по-висшите си способности, за да установим контрол над тяхната политика, медии, убеждения. И когато дойде времето, те ще бъдат принудени да приемат неизбежното, ерата на лисиците.

Междувременно ще останем в сянка, ще развиваме способностите си, ще обучаваме младите, ще ги подготвяме да изпълнят своята роля.

Отново млъква. Очевидно е развълнувана дълбоко. Диша тежко.

— Всички знаем, че максималният брой здрави деца, на които една двойка от нашата раса може да даде живот, е четири. Едно поколение е равно на четирийсет години. Знаем, че не са настъпили генетични отклонения. Може ли някой да изчисли колко години са необходими, за да станем един милион?

Някой вдига ръка.

— Като се има предвид, че не всяка двойка отглежда четири малки, това ще отнеме около хиляда години. Цифрата съответства на началото на нашия исторически период. След това оптималният брой от пет милиона ще бъде лесно постигнат и поддържан.

Лисицата сяда и всички взимат решение двамата с Рете да се върнем в хиляда деветстотин четирийсет и осма година.

— Уилям, в този момент Франки ме погледна. Очите му блестяха, но излъчваха тъга, защото бе прочел мислите ми, бе разбрал какво измъчва сърцето ми. После продължи:

„Върнахме се преди месец, Вилхелм. Подготвяме се да заминем за мястото, където ще живеем отсега нататък. Съжалявам, но не мога да ти кажа къде се намира; прекалено много е заложено на карта. Решението не е мое.“

— Но къде е Рете? Къде е жена ти? Бих искал да се запозная с нея.

Смаян съм. Къде се намирам? Кой седи срещу мен? Паметта ми бавно се възвръща. Осъзнавам, че мислено съм присъствал на заседанието на комисията, състояло се в далечното бъдеще, че въображаемо съм се превъплътил в лисица, в самия Вилхелм. Откривам, че седя в колибата на Вилхелм; гори свещ, пред нас стоят шахматна дъска и две чаши шнапс.

Преживяното през последните два дни минава пред очите ми като на филмова лента. Мисля, че ще полудея. Гласът на Вилхелм най-сетне достига до мен:

— Добре ли си, Уилям? Зная как се чувстваш. Изпий още една чаша.

Налива ми още шнапс. Опитвам се да го изпия.

— Честно казано, Уилям, главата ми се замая от историята на Франки. Чувствах се така, сякаш съм преживял всичко това, все едно съм бил там. Исках да тръгна с него, да му помогна в новия живот.

Сега разбирам, че не просто ми е разказал случилото се, а е имплантирал тези спомени в съзнанието ми, също както размени нашите спомени. Искал е да се превърна в негов вестоносец.

Повярвай ми, че когато той завърши разказа си, сякаш бях самият Франки. Исках да се видя с Рете. За мен това бе като среща с Улрика, жива и любяща. Отново помолих Франки да ме запознае с жена си, а той отвърна:

„Тя беше тук, когато ти дойде, но стана невидима, за да защити и двама ни. Не беше сигурна каква част от истината ще ти кажа. В края на краищата тя се страхува от хората. Ела с мен, ще пием заедно чай. Вече й съобщих по телепатичен начин, че отиваме при нея.“

— Слизаме долу. Тя стои там — най-красивата лисица, която някога съм виждал. Говори най-мелодичния език, който някога съм чувал. Честна дума, това беше музика, кристален звън, жестовете й бяха невероятно грациозни. Веднага разбрах защо Франки бе толкова влюбен. Почувствах се самотен.

След като си изпихме чая, той ми каза, че трябва да си вървя, чакала ги много работа. Повтори, че не бива да предавам разказа му на никого освен на теб, и то само ако потърсиш помощта ми. Отново го помолих да ме вземе със себе си, но той заяви, че е невъзможно. Решението не зависело от него.

— И така, ти дойде и ти разказах всичко. С течение на времето разсъждавах все повече върху случилото се. Споменът остана все така ясен в паметта ми, но вгорчен от значението му за човешката раса.

Помисли само, Уилям. Цялата ни цивилизация — композиторите: Моцарт, Бетховен, Шопен, Вивалди; художниците: Рембранд, Ван Гог, Дюрер, Шарден; писателите: Гьоте, Камю, Шекспир; нашите учени: Айнщайн, Хелмхолц, Щайнмец, Опенхаймер — няма да означават нищо. Ще бъдат като опитомени животни, които се разхождат под слънцето.

Цялата ни политика, религията — се оказаха илюзия, игра за шепа фанатици. Всичко губи смисъла си. Времето ни изтича, а ние го белязахме с нашата глупост, войни, алчност, липса на любов един към друг. Провалихме се. Разбираш ли?