Уилям Уортън - Франки Фърбо

— Сега се връщам. По-добре да изляза, тъй като излъчваните от мен чувства могат да провалят опита.

Тръгва си. Доктор Плайзерт прикрепя към тялото ми различни датчици. Нахлупва на главата ми огромен шлем. Непрекъснато проверява записващите устройства.

— Искам да запиша всяка твоя мисъл от раждането ти до този момент. Имаш ли нещо против?

Кимам в знак на съгласие. Питам се дали телепатите имат нужда от подобна сложна апаратура, но може би им трябва запис, който да анализират. Интересно как ли ще възприемат мислите ми от последните двайсет и четири часа.

Не усещам нищо, чувам само леко бръмчене като при пренапрежение на тока.

Доктор Плайзерт изключва апаратурата, проверява показанията й. Връща се при мен усмихнат. Не се учудвам. Вече съм разбрал от собствен опит, че лисиците са много дискретни, но притежават и тънко чувство за хумор.

— Всичко е наред. Ще изпратя данните на доктор Аймейс; ще ги прегледа и ще се срещне с теб след няколко минути. Тя е най-добрият ни психосоциолог. Изчакай в приемната.

Рете ме чака отвън. Умовете ни се сливат, разбираме колко щастливи сме, че отново сме заедно.

— Значи сега ще се срещнеш с доктор Аймейс. Е, приятно ми бе, че се запознахме, Франки. Доктор Аймейс е една от най-красивите лисици и при това е изключително талантлива.

Рете чете мислите ми.

— О, не. Не познаваш способностите й. Но въпреки това ще те чакам.

Няколко минути по-късно Галя отново ме вика. Въвежда ме в друга стая. Зад огромно бюро с необикновена форма и променящ се цвят седи невероятно красива лисица. Зяпвам я.

— Да, ясно е, че си един от нас. Реакциите ти не са много по-различни от реакциите на съвременните ти събратя.

Изящният й бледорозов нос трепка от задоволство.

— Току-що проследих живота ти. Ти си най-необикновената лисица, която съм срещала. Не очаквах подобна сила и мъдрост у първобитно създание. Може би в процеса на еволюция през последните петдесет хиляди години сме загубили повече, отколкото сме спечелили. Или пък наистина си изключителен, дори в сравнение с нас.

Наблюдавам я мълчаливо. Рете има известно право. Тази лисица прилича на вещица. Умът й прониква в моя, кара го да танцува, както аз танцувах с Рете. Сетне свежда поглед.

— Можеш ли да ми отговориш на някои въпроси?

Има ли нещо, което да не знае?

— Разбира се, нали затова съм тук.

— До снощи не си имал никакви сексуални връзки.

Това е твърдение, не въпрос. Не отговарям.

— Имаш ли някакви предположения и догадки по въпроса как си оставил потомство?

Затварям очи и се замислям. Очевидно това е основната грижа на тези лисици, стане ли въпрос за мен и моето минало.

— Не смятам, че съм се клонирал. Нямам достатъчно познания по въпроса, а според това, което зная, мисля, че по мое време — не забравяй, че съм на двайсет и шест, плюс-минус няколко години — науката не е била толкова напреднала.

Освен това подозирам, че при висшите бозайници клонирането ще възпроизведе създания от същия пол. И те няма да могат да се размножават. Дори да ме клонирате тук и да ме изпратите обратно, пак ще срещнете същия проблем.

Сигурен съм, че никога не бих могъл да имам сексуални отношения с примитивна лисица. Невъзможно ми е дори да го помисля. Съжалявам.

Ако бях женска лисица или пък хирургията ви беше достатъчно напреднала, за да смените пола ми, бихте могли да ме оплодите тук и да ме изпратите обратно. Това е вариант.

Тя кима бавно. Носът й не трепва.

— Явно си обмислил всички възможности освен една.

Усмихва се и продължава:

— За съжаление нашите закони не биха я допуснали.

Млъква, сетне отново ме поглежда.

— Генният анализ показва, че през тези хилядолетия сме претърпели съвсем незначителна еволюция; не можем да те разграничим от нас като отделен вид. Би могъл да имаш потомство с някоя от нашето време.

Протяга ръка и докосва червена окръжност на бюрото си. Вратата зад мен се отваря. На прага стои Рете. Веднага забелязвам, че тя отстъпва по красота на докторката, но за мен си остава най-прекрасното създание на този свят. Явно е прочела това в очите и в мислите ми, защото от нея долита вълна от топли чувства. Доктор Аймейс ни наблюдава с усмивка.

— Е, трябва да кажа, че рядко съм била свидетелка на подобна сцена.

Красивата й розова опашка потъмнява. Рете приближава и поставя лапи на раменете ми.

— Не е ли чудесен, Темил? Не мога да ти обясня какви чувства изпитвам към него.

— Не е необходимо; току-що проследих целия му живот, който е едно невероятно приключение. Знаеш ли, че в началото Франки е бил нечистоплътно създание, което е живеело в земята, а сетне сам-самичък е поставил основите на нашата култура, етика, език? Трудно ми е да го повярвам. Не се учудвам, че си толкова влюбена, излишно е да те питам дали ще направиш онова, което смятаме за необходимо.