Уилям Уортън - Франки Фърбо

— Откъде знаете, че следващата по-висша раса не наблюдава вас? Откъде знаете, че те не са ви подтикнали да се върнете в миналото и да ме потърсите?

— Не знаем. Но дълго обсъждахме подобна възможност. Цял клон от нашата наука се занимава с откриването и комуникацията с евентуалните наблюдатели. Всички ние, които съзнаваме своите ограничения, своите недостатъци, се надяваме те да са тук.

— Твърдиш, че всичко е взаимносвързано. Че между циклите вероятно съществува някакво ментално застъпване. Мислиш ли, че наблюдението изисква физическо присъствие?

— Да, така смятаме. Според нас единствено при последните няколко мутации е съществувала възможност за ментално или физическо застъпване, но не можем да го твърдим със сигурност. Колкото по-назад във времето се връщаме, толкова по-опасно става, все по-трудно се ориентираме. Когато бях в твоята епоха например, достигнах границите на своите способности като антрополог. Специалистите могат да стигнат и в по-далечното минало, те са преодолели поне пет различни цикъла от около двеста и петдесет хиляди години, но е много трудно и опасно. Така загубихме мнозина от нас.

Млъква, изправя се, заобикаля масата и застава до мен. Започва да гали нежно лицето ми с прелестната си златисторозова опашка. Очите й блестят.

— Мисля, че поговорихме достатъчно. Намирам, че си изключително интелигентен, в известен смисъл по-интелигентен дори от нас, въпреки нашата еволюция и опита ни. Най-вероятно ще открием, че сме оцелели благодарение на невероятната ти умствена мощ и концентрация, на твоето упорство. Не мисля, че някога съм срещала лисица като теб.

Губя ума и дума. Сигурно приличам на най-големия идиот сред лисиците, докато я гледам с облещени очи. Ставам от стола и тя се приближава към мен. Отново се разтрепервам. Изпитвам непознато чувство. Гледам я право в очите, някаква вълшебна сила ме тласка към нея. Тя протяга лапи и поема лапите ми в своите.

— Искаш ли да те науча да танцуваш, Франки? За нас това е едно от най-големите удоволствия; лисиците обожават танците. Понякога си мисля, че към края на своето господство хората нарекли най-популярния си танц фокстрот 3 3 Игра на думи: фокстрот — от fox — лисица, и trot — тръс. — Бел.прев. , за да маркират някаква следа към бъдещето. Но ние не тичаме в тръс.

Зарязваме съдовете на масата и Рете щраква с пръсти. Това е едно от нещата, които не умея; може би е доказателство за тяхната еволюция. Опитвам се да щракна скришом зад гърба си, но не успявам, явно лапите ми не са така гъвкави.

Музика, каквато никога не съм чувал, изпълва въздуха; сякаш блика от всички посоки и ни заобикаля, побутва ни един към друг, подканя ни. Рете се издига над земята, аз я следвам. Тя хваща лапите ми и бавно закръжава във въздуха. Въртим се и описваме сложни фигури. Това не е гимнастика, а балет, сякаш следваме заучени стъпки, които виждаме или чувстваме. Не откъсва поглед от мен, аз също я следя с очи.

Тя непрекъснато импровизира, като същевременно повтаря стъпките, докато ги науча. Имам усещането, че сме танцували заедно и преди. Опитвам се да я следвам, когато тя се отдава изцяло на музиката, да се движа в някакъв невидим, сложен контрапункт.

— Франки, та ти можеш да танцуваш, и то прекрасно. Влагаш повече сила от останалите лисици. Може би понякога стъпваш тромаво, но въпреки това си доста грациозен. Ако се поупражняваме, от теб ще излезе фантастичен танцьор.

Хайде, искам да следвам твоите движения. Досега аз водих, вече ще следваме твоя танц. Искам да те опозная по-добре, а танцът е най-съвършеният метод за общуване между лисиците, по-добър е дори от речта или телепатията. От теб се иска само да се движиш както тялото ти подсказва. Това е като антигравитацията — трябва да събудиш уменията си. Нужна ти е повече самоувереност, за да дадеш израз на прекрасните движения, които идват отвътре.

В началото танцувам бавно и неохотно, не се доверявам на инстинкта си, на природата си. Но когато Рете подхваща стъпките ми и ги усъвършенства, ставам по-уверен, по-убедителен. Чувствам топлината й, грацията на тялото й.

Танцуваме дълго, а не чувствам никаква умора. Поглеждам Рете в очите и потъвам в тях. Тя гали с опашка врата и лицето ми. Аз правя същото; оставаме дълго така, погълнати един от друг, откъснати от света. Гледаме се в очите. И двамата съзнаваме, че това е някакво вълшебство, нещо специално, не просто танц. Тя бавно се отдръпва от мен.

— Трябва да престанем или антропологът в мен ще се изгуби в розов облак от мечти и ще напусне това време и пространство, или пък ще загубя концентрацията си и ще падна на земята.