Уилям Уортън - Франки Фърбо

Нищо чудно, че Вилхелм не искаше да ми разкаже за случилото се. Питам се защо Франки е искал да го науча и аз. Трябва да има някаква причина. Толкова грижливо ни учеше как да живеем по-добре, показваше ни грешките на хората, помагаше ни да станем по-добри. В известен смисъл ние бяхме негови ученици, негови емисари, които да помогнат на останалите да намерят верния път.

Но всичко това се случи, преди той да намери собствената си идентичност, истинската си роля в живота. Ние бяхме един преждевременен, многообещаващ опит от неговото минало. Сега е осъзнал реалността и може би е разбрал, че усилията му са напразни.

Чувствам се измамен. Разбирам отчаянието на Вилхелм, гнева му, обезсърчението му. Улавям се, че реагирам на заплахата по примитивен, първичен начин — чрез съперничество, разрушение, насилие.

Обмислям дали да не се върна и да попитам Вилхелм къде е дървото, в което живееше Франки, да намеря лисана, неговата спътница и потомството им и да ги избия. По същия начин реагирах и когато Били заяви, че не вярва във Франки Фърбо и че иска да променя края на приказката. Промених го, като унищожих всичко, което бях създал заради него и останалите ми деца. Човек лесно се поддава на първичните си инстинкти. Никога не бих го направил, но това ви дава представа колко потиснат, самотен и предаден се чувствам.

Зная, че всичко е безсмислено. Нищо не може да спре прогреса и ако историята, която Франки е разказал на Вилхелм, е истинска, а аз съм убеден в това, лисиците ще господстват в бъдещето.

Каквото и да предприема, то е обречено на неуспех. Това е самата истина, освен ако забравим теориите, че не е задължително между причина и следствие да има връзка или че бъдещето не подлежи на промени. Трудно ми е да проумея, да приема тази идея.

Освен това зная, че подобно поведение е глупаво и в пълно противоречие с живота, който трябва да водим, с всичко, на което ни научи Франки, с идеите, които промениха и ръководеха моя живот и този на семейството ми през изминалите четирийсет години.

Влизам в града и отивам в хотела. Нощният портиер е изненадан, че се появявам в такъв късен час, но ми съобщава, че имат свободна стая. Показва ми я. Облечен е в старомодна нощница, носи шапка с пискюл. Като прибавим очилата и дългите му мустаци, досущ прилича на герой от приказките ми за Франки Фърбо.

В стаята е прашно и мирише на плесен. Разтварям прозорците. Луната се оглежда във водите на езерото. Изключвам голямата лампа и оставям да свети само нощната до леглото ми. Единият край на дюшека е по-висок. Не мога да спя така; все едно се намирам в болница. Под истинския дюшек има още един, по-малък, с клиновидна форма. Издърпвам го и го опирам до стената. Сега леглото е равно.

Уморен съм до смърт. Събличам се и се пъхвам под пухения юрган. Всичко в стаята е от истинско дърво или пък е боядисано в бяло. Гася лампата. Опитвам се да не мисля, но още ми се вие свят.

Не мога да възприема идеята за новото „хилядолетие“. Тя ми се струва малко тъжна. Заспивам с успокояващата мисъл, че хората няма да се самоунищожат. Това означава, че моите деца, внуци, правнуци след четирийсет поколения ще живеят в мир и спокойствие. Струва ми се отлична сделка. Ако не бях толкова уморен, щях да се върна и да съобщя на Вилхелм добрата новина, но той вече я знае. Проблемът му произтича от неговата гордост. Най-сетне заспивам, защото съм преглътнал гордостта си и вкусът ми харесва.

На сутринта вземам влака за Мюнхен, откъдето само с едно прехвърляне пристигам в Торино, а оттам в Перуджа. Закусвам на Bahnhof . Толкова съм свикнал с Германия, с немския, че минава известно време, докато осъзная, че се връщам към стария си живот в Италия. Трудно ми е да повярвам, че съм напуснал дома си само преди няколко дни.

Оглеждам забързаната тълпа. Сега всичко ми изглежда незначително. Чувствам се чужд, все едно наблюдавам мравуняк или животни в зоопарка. След като проумях, че всичко е мимолетно, в душата ми се възцари непознат до момента вътрешен мир. Дава ми сили да разбера, че няма да настъпи краят на света, напротив, животът ще стане по-добър. Така проумявам смисъла на неща, които доскоро не разбирах.

Всъщност всички знаем, че ни е даден само един живот, или поне аз така съм смятал винаги. Какво ме интересува, че в далечно бъдеще хората ще се превърнат в домашни любимци на някаква свръхраса?

Честно казано, ако погледнем нещата от друг ъгъл, бъдещето не се отличава особено от човешката представа за рай. В края на краищата според сценария човек напуска земния свят и се преселва в по-съвършен свят, където няма грижи и тревоги; там за него се грижи любвеобвилният Бог; там човек е обичан. Светът на бъдещето прилича на този рай. Просто ние няма да го доживеем, за разлика от децата ни. Истинският ад е да нямаш деца, да не намериш чрез тях място в този рай. Нямам търпение да се прибера у дома, да прегърна Каролин и Били.