Уилям Уортън - Франки Фърбо

Отново се изкачваме на повърхността. Вървим сред обрасли с храсти долчинки, сред съвършено природно равновесие между растения и животни. Въздухът е невероятно чист, съдържанието на кислород е толкова високо, че ми премалява; или може би причината се крие в близостта на Рете. Не говорим много. Тя ми показва някои от най-красивите участъци в местността. Твърди, че тук някога е била люлката на човешката цивилизация — земите между реките Тигър и Ефрат. Две ледникови епохи ни делят от моето време. С увеличаването на водните запаси и полагането на грижи за почвата тук отново са израсли райските градини. Тя се усмихва, докато ми разказва всичко това. Хваща лапите ми и ме отвежда пред един малък отвор в земята, по-малък от предишния.

— Сега ще видиш моя дом. Живеем в малки общности или сами. Предпочитам да живея сама, но повечето от нас живеят по двойки.

Спускаме се дълбоко под земята. Спираме и се оказваме на място, което е точно копие на онова горе. Не мога да повярвам, че сме под земята. Оглеждам се.

— Разбираш ли, Франки, обичам природата. Предпочитам нещата такива, каквито са. Ела, ще ти покажа как готвя.

Рете разполага с малко каменно огнище. Чудя се как успява да готви, без димът да изпълва това, което въпреки камуфлажа би трябвало да е подземна пещера.

— Не се задимява. За гориво използвам специални дървени въглища. Те осигуряват топлина, но нищо повече. Виж, ето нещо подобно на дърво.

Подава ми го. Има кора и годишни кръгове. Невъзможно е да го различа от най-обикновена цепеница.

— Зная, че всичко това ти изглежда прекалено изкуствено, тъй като си живял в един истински свят, в истинско дърво, палил си истински огън, валял те е истински дъжд, брулили са те истински ветрове, но това е най-доброто, което имам. Ела да видиш спалнята ми.

Отвежда ме пред нещо, което прилича на дърво, на дъб. В ствола му е построена платформа, към която води стълба. Покатервам се след нея. За легло служат дървесни кори и слама. Тя се изляга върху им. Толкова е красива.

Трябва да е прочела мислите ми, защото веднага се изправя.

— Сигурно си много уморен, Франки. Можеш да спиш тук, ако желаеш, или пък ще ти приготвя друго легло. Чака ме доста работа по оформянето на доклада. Ще те събудя за вечерята, която ще приготвя сама.

Става от леглото. Не зная дали ми е внушила идеята или само ме е насочила към нея. Изведнъж се чувствам толкова уморен, че едва успявам да легна. Дори не я чувам да слиза по стълбата. Нямам време да обмисля случилото се. Смятах се за голям умник, който може да разреши всеки проблем, но миг преди да заспя, решавам, че съм доста глупавичък.

Когато се събуждам, с изненада откривам, че Рете лежи до мен. Будна е и ме наблюдава. Обръщам се към нея.

— Толкова ми беше приятно да те наблюдавам, Франки. Спиш много по-дълбоко от нас, а и сънищата ти са много по-различни.

— Можеш ли да виждаш сънищата ми?

— Същото умение притежаваш и ти. Надявам се, че нямаш нищо против. Исках да науча повече за теб. В сънищата се крият подробности, за които самият ти не подозираш. Най-важното, за което дори аз нямах представа, е колко самотен и отчужден си бил в собствения си свят. Сигурно е било ужасно. Сънува някаква Лучия и друго същество на име Доминик. Да не би да са твои брат и сестра?

Разказвам й за Лучия и Доминик, за това, че са хора, които са ме научили да чета, да говоря, за капана, в който попаднах, за това как започнах да се боя от хората заради тяхната агресивност, но продължих да обичам децата, за парите, които изкарвах с писане на детски книжки.

— О, да, книги. Сега са останали много малко книги. Те възпрепятстват пълноценното общуване. Общуваме с помощта на говор и телепатия, които са далеч по-съвършени методи. Книгите са сред феномените на твоята епоха, които така и не успяхме да разгадаем. Хората останаха привързани към печатното слово като начин за предаване на мисли дълго след откриването на алтернативни методи. Книгата, думата, напечатана на хартия, насила ограничава езика, лишава го от неговото богатство и го свежда до няколко символа. Изключителното използване за комуникация на тези символи сериозно ограничило развитието на човешкия ум. Книгите са временна необходимост, но продължили да съществуват дълго след като станали излишни. Защо на хората е било необходимо толкова време да създадат литература, основана на човешкия глас, и да я пренесат върху ленти и дискове?

Толкова ми е приятно да лежа до Рете. Чувствам се ободрен, копнея да се измия, да се почувствам чист. Наистина не ми се говори за книги, не искам и да ги защитавам. За мен те са начин за предаване на познанието. Привързан съм към тях, макар да съзнавам, че Рете е права.