Уилям Уортън - Франки Фърбо

Следвам я по широк коридор, а гледката не се различава особено от онова, което видях, преди да се спуснем в земята. От тавана струи светлина, виждат се облаци и синьо небе. Заобиколени сме от трева и цветя.

— Опитваме се да пренесем тук естествената ни среда. Преимуществото, разбира се, е в нищожното количество енергия, необходимо за поддържане на температурата. Светлината се генерира в по-голямата си част от системи, използващи фотонната енергия на слънцето, фактът, че хората не успяха да сторят това и продължиха да замърсяват атмосферата, е една от най-големите загадки, пред които са изправени нашите историци и специалисти по човешко поведение.

Тя стига до каменна стена, която се отваря и се озоваваме в просторна стая. Тук са събрани много лисици, не по-малко от петдесет. Излегнали са се на пода, стоят прави или са се настанили на удобни столове с дупки в облегалките заради опашките. При появата ни всички стават. Рете се обръща към мен.

— Колеги, това е Франки Фърбо, основоположникът на нашия вид, прародителят, митичният Адам, ако използвам човешкия термин.

Носовете им трепкат, съзнанието ми е залято от вълни на възхищение, любопитство, радост. Покланям се, не зная какво да кажа.

— Открих го на един тесен полуостров, който много години се е наричал Италия. Оттам произхожда древна войнстваща цивилизация, наречена римска.

Живееше във вътрешността на едно дърво. Според земното летоброене датата, на която го открих, е девети април хиляда деветстотин четирийсет и осма година. Той говори езика ни. Чрез мен ще чуете отговорите му на моите първи въпроси.

Поглеждам я и чувам собствения си глас. Струва ми се толкова груб след прелестния ритъм на нейния глас. Всички се скупчват около нас. По очите им разбирам, че запаметяват всяка дума. Чувствам се самотен. Чувам собствения си глас, дошъл отпреди петдесет хиляди години, да излиза от чужда уста, което е трудно за възприемане.

Когато завършва доклада си, тя ме отвежда до един от столовете начело на голяма маса. Масата не е нито кръгла, нито квадратна или овална; никога не съм виждал подобна форма. Променя се според положението на седящите около нея. Задават ми множество въпроси, уточняват онова, което им е разказала Рете. Опитвам се да отговарям изчерпателно. Води се дискусия на езика на лисиците и с помощта на телепатията едновременно. В залата кипи усилена умствена дейност, но почти не се чува. Интересуват се най-вече какво зная за произхода си и способността ми за възпроизводство. Разбирам, че търсят реброто на Адам, така да се каже, първооснователят на техния род. След известно време, струва ми се, че са изминали няколко часа, Рете взима думата.

— Мисля, че трябва да позволим на господин Франки Фърбо да си почине. Той трябва да осмисли огромно количество информация, получена за толкова кратко време. В края на краищата идва от петдесет хиляди години в миналото.

Разнася се смях, който долавям чрез телепатията. Рете ме извежда от стаята. Навън се обръща към мен:

— Къде предпочиташ да останеш, в твоето жилище или в моето?

Поглежда ме право в очите. Муцунката й не трепери, но опашката е променила цвета си.

— Рете, не зная обичаите ви. Лисиците моногамни ли са? Имаш ли си партньор? Може би ще има нещо против някаква странна първобитна лисица да се настани при теб.

— Искаш ли да прочетеш мислите ми? Мога да отворя съзнанието си за теб, ако желаеш.

— Не, знаеш, че харесвам гласа ти, приятно ми е да го слушам. Кажи ми го с думи.

— Ние сме предимно моногамни. Това е по-скоро тенденция и традиция, отколкото закон. Нямаме институция, подобна на човешкия брак. Повечето от нас остават с партньорите си цял живот, но без това да ги обвързва. Смятаме, че е най-разумният вариант, а ние сме много разумни същества.

Усмихва се.

— За да не се притесняваш, ще ти призная, че не съм обвързана. Нямам партньор. Спокойно можеш да дойдеш при мен. Нямаше да има проблем дори да не живеех сама. В края на краищата ние сме цивилизовани. Разбирам, че целия си живот си прекарал в самота и не си свикнал с присъствието на друго същество. Разбирам го. Изборът е твой.

— Искам да живея при теб, Рете. Надявам се да ми простиш, ако ти се сторя груб и първобитен. Не забравяй, че са минали петдесет хиляди години и начинът на живот сигурно се е променил значително. В някои отношения може би приличам на обикновена лисица или куче.

Тя отново ме хваща за лапата.

— Не се притеснявам. Мисля, че мога да живея с „пещерна лисица“. За мен ще бъде невероятно удоволствие да те запозная с някои от предимствата на нашата епоха.