Уилям Уортън - Франки Фърбо

От този миг насетне гласът на Вилхелм се промени. Сякаш слушах самия Франки, който разказва на лисичия си език. Трудно ми е да си го обясня, но имах чувството, че от устата на Вилхелм говори Франки.

— Франки говореше на лисичи. Знаеш как е — все едно използва телепатия, всичко е толкова ясно и разбираемо, толкова красиво.

Докато живеехме при него, рядко влизахме в стаята му за размисли. Помниш, че той ни канеше там само в специални случаи или когато трябваше да ни съобщи нещо важно. Тя беше почти празна, с изключение на бюрото и двата стола — малкият стоеше отзад, а големият пред бюрото, което се озаряваше от слънчевите лъчи, проникващи през прозореца. Целите стени бяха покрити с полици с книги, подредени като в библиотека. Беше тихо и спокойно — място, подходящо за размисли. Опитах се да направя в дома си подобна стая, но това се оказа невъзможно; единствено Франки умееше да вдъхне живот на вещите.

Той седна на стола зад бюрото и ми посочи другия, който беше и по-удобен. Светлината, която струеше през прозореца, караше очите му да блестят в невероятен кехлибарен цвят, сякаш в тях гореше огън; така пламтяха очите му, когато се опитваше да ни втълпи някоя особено важна мисъл. Седяхме мълчаливо, Франки ме изучаваше с поглед. Имам чувството, че преценяваше дали да сподели нещо важно с мен или не. Съдя за това по силата на телепатичния поток помежду ни. Сетне той заговори:

„Един ден преди около два месеца, Вилхелм, на вратата се почука. Бях в стаята си за размисли, работех върху нова детска книжка, която да помогне на малките да открият радостта от общуването, а не да се състезават непрекъснато. Знаеш мнението ми по този въпрос.

Побързах да отворя. На прага стоеше най-красивата женска лисица, която някога съм виждал, и тя ме заговори на перфектен лисичи:

— Ти ли си Франки Фърбо?

Представяш ли си моята изненада? Бях толкова развълнуван и щастлив, че дори опашката ми се изчерви. Поканих я да влезе. Най-накрая успях да отговоря:

— Да, аз съм. Как така една обикновена лисица като теб говори толкова добре езика ми? Какво става?

— Значи е истина! Най-после те открих!

По муцунката й закапаха сълзи; тя не откъсваше поглед от мен и аз се почувствах страшно неловко.

Беше необичайно красива. Имаше кехлибарени очи със зеленикав оттенък, лъскава козина, рижа със сиви връхчета на космите. Опашката й беше по-светла, нещо средно между цвета на очите й и моята розова опашка.“

Слушам думите на Вилхелм и изпитвам странни чувства. Отначало ми се струва, че се превръщам във Вилхелм, сякаш всичко това е продължение на негов минал живот, спомените за който са останали в съзнанието ми.

Сетне, което е още по-странно, изпитвам чувството, че се превръщам във Франки Фърбо, че преживявам разказа му, който Вилхелм ми предава. Осъзнавам, че Франки вероятно го е планирал, искал е да изживея случилото се през годините. Страхувам се, но отстъпвам пред тази загуба на самоличност. Слушам, чувствам, зная, докато Вилхелм продължава с разказа на Франки:

„Каня я да се качи горе. Гостенката ме следва. Толкова съм щастлив, толкова възбуден, че лапите ми треперят. Тя продължава да ме следи с поглед. Искам да й задам толкова много въпроси, но не мога да откъсна очи от нея. Тя отново проговаря; гласът й е толкова нисък, думите се леят толкова изящно, че собствената ми реч сякаш е мучене на впрегатно животно.

— Не мога да повярвам, че те открих. Колко ли трудно е било на едно надарено същество като теб да живее в тези примитивни времена. Разбираш ли, търсих те по цялата планета през последните петдесет хиляди години. Страхувахме се, че изобщо не си живял на Земята.“

Слушам я, но не разбирам нищо. Зная, че трябва да кажа нещо.

— Ще пиеш ли чай?

Тя накланя глава, усмихва се и ме поглежда съсредоточено.

— Имаш ли билков чай без никакви стимуланти?

Всъщност разполагам с петдесет и два вида чай. Предлагам й любимия си. Слагам чайника да заври и се надявам тя да продължи да говори. Любопитно ми е какво ще каже, но по-важно е да наблюдавам нейните прекрасни живи, енергични жестове, докато говори. Седя и чакам, цялото ми тяло трепери.

— Ще ти бъде трудно да го възприемеш, но идвам от далечното бъдеще, петдесет хиляди години след твоето време, когато лисиците господстват на тази планета. Аз съм учен, нещо като антрополог или археолог. Изучавам произхода на нашия вид. Търсих те много дълго и най-сетне усилията ми бяха възнаградени. Трябва да ти задам хиляди въпроси и да ти разкажа много неща. Ще ми отговориш ли?