Уилям Уортън - Франки Фърбо

— Нещо против това да е последното раздаване?

Оглеждам се. Само Вилхелм е вдигнал поглед.

— Залагам всичко, което спечелих тази вечер, на последната ръка. Става ли?

Останалите ме поглеждат. Мълчанието им е знак на съгласие.

Вилхелм ще играе с Grunen As , тоест със „зеленото асо“. Оказва се, че зеленото асо е у мен и той става мой партньор за последното раздаване.

Виждам ясно, че държим всички силни карти. Можем да победим без никакви усилия и да оберем парите, които тези хора са спечелили с пот на челото. Поглеждам Вилхелм. Той не ме изпуска от очи. Също очаква да удари солидна сума.

Докато ме гледа, предприемам решителната стъпка. Заговарям го на лисичи език; думите ми прозвучават като цъкане с език и сумтене:

— Вилхелм, аз съм Уилям. Нека загубим. Няма да бъде честно, ако спечелим.

Той се вторачва в мен и пребледнява. Едва не изпуска картите си. Сетне поглежда към тях. Негов ред е. Настъпва неловко мълчание. Събира картите си на купчинка върху масата. Поглежда ме и казва на немски:

— Не можем да спечелим, съгласен ли си?

И аз свалям своите карти, без да ги разкривам.

— Съгласен.

Останалите играчи са шокирани. Вилхелм събира картите и на четирима ни и ги разбърква. Вади пари от джоба на кожените си панталони и покрива нищожния си дълг плюс бирата. Аз също плащам своята халба. Сетне ставаме и се приготвяме да си тръгнем. Останали сме сами в заведението.

Вилхелм ме изненадва, като тръгва към вратата, без да ме изчака. Бързам подире му. Крачи по пътя към дома си, но успявам да го настигна. Заговарям го на лисичия език:

— Вилхелм, аз съм Уилям, твоят приятел. Какво има?

— Стой надалеч от мен. За Бога, стой надалеч, за твое добро е.

Аз говоря на езика на Франки, но той ми отвръща на немски. Не разбирам защо го прави; освен това дори не ме поглежда. Продължава да върви бързо, почти тича. Аз пъхтя до него.

— Отговори ми, Вилхелм. Кажи нещо. Какво не е наред?

— Всичко. Моля те, иди си. Зная неща, които никой не трябва да знае. Мога да ги споделя само с теб, но няма да го направя. Защо да съсипвам и твоя живот? И без друго на човек не му е лесно.

Минаваме покрай стария дъб. Вилхелм ме поглежда, сетне спира.

— Едно време исках да си направя дом във вътрешността на това дърво, но преди двайсет години го удари мълния. Сега разбирам, че съм бил наивен романтик.

Отново забързва. Тръгвам след него. Вилхелм спира.

— Моля те, Уилям. В името на нашето приятелство, остави ме. Върни се в Америка.

Изрича тези думи на английски. Сърцето ми трепва. Това е още едно доказателство.

— Оставих багажа си у дома ти, Вилхелм. Пристигнах по-рано и не те заварих.

— Как разбра къде живея?

— Отидох в къщата на Фюрст. Фрау доктор Демел ми обясни къде да те намеря.

Той забавя ход и ме поглежда. Не виждам очите му в мрака.

— Всичко е истина, така ли? Знаеш всичките ми спомени и мисли, както и аз знам твоите? Това е невъзможно!

— Вилхелм, помогни ми, моля те. Започвам да мисля, че съм луд. Жена ми не ми вярва, децата също. Живея както Франки ни научи да живеем и сега се чувствам толкова самотен. Моля те, изслушай ме, помогни ми!

Достигнали сме землянката му. Той изважда ключа и отваря вратата. Поглежда ме. Заговаря ме на лисичи:

— Добре, заради миналите времена. Влизай. Може да пийнем по чашка шнапс. Но не очаквай много.

Влизам след него. В малка камина в дъното на помещението гори тих огън. Когато идвах, не видях дим. Сигурно Вилхелм се е отбил тук, преди да дойде в кръчмата.

Отваря един от шкафовете край камината. По средата на стаята стои грубо скована дървена маса. До нея има два стола. Сядам на единия от тях. Вилхелм донася бутилка и две малки чаши. Заговаря на лисичи:

— Не мога да повярвам, че отново чувам този език; все едно съм бил глух през тези четирийсет години.

Отпуска се тежко на стола срещу мен. Вдига бутилката.

— Франки ни предупреди да не пием, но не успях да устоя на алкохола. Това е един от начините да остана с всичкия си. Приятно ли ти е да слушаш и да говориш лисичи, както на мен?

— Да, Вилхелм. И аз си помислих същото. Сякаш слушам музика, която познавам и която не съм чувал отдавна.

— Очевидно сме непригодни за този живот.

Налива си чашка бистър шнапс и вдига бутилката, сякаш пита дали искам и аз. Кимам. Вече съм изпил три халби бира и не обичам алкохол, макар че искам да пия с него.

Той вдига чашата си, аз правя същото. Поглежда ме право в очите.

— Prosit!

— Prosit , Вилхелм, наздраве и за Франки, и за всичко, на което ни научи.