Уилям Уортън - Франки Фърбо

През следващите дни Франки прекарваше голяма част от времето си в лов на мишки и други животинки, с които да храни орлето. Когато дойдоха Лучия и Доминик, той ги помоли да купят няколко капана. Това му спести доста време, вече не се налагаше да преследва мишки, къртици и други животинки. Лучия кръсти орлето bambino, което на италиански означава „бебе“.

Бамбино растеше бързо и скоро се оказа прекалено голям за името си. И тъй като орлето бе женско, Франки съкрати името на Бамба. След месец Бамба вече можеше да лети и да се грижи сама за прехраната си; тогава Франки реши да изпробва една своя идея. Той бе научил езика на орлите, а Бамба разбираше лисичи и италиански — макар да не можеше да ги говори. Тя се оказа доста умна за орлица.

Франки измайстори седло и юзди, които да са й по мярка. Бамба реши, че те я правят по-привлекателна. Тогава Франки изпи една глътка от течността, която го смали до една четвърт от нормалните му размери — стана не по-голям от котенце. Покачи се на седлото и даде знак на Бамба да полети. Понесоха се бързо над дърветата, все по-нависоко и по-нависоко. В първия миг се уплаши, но след малко свикна и дори изпита удоволствие. Понякога орлицата забравяше за него и се спускаше към някоя мишка или птица. А това го плашеше и той стискаше здраво юздите.

Франки знаеше, че сега може да отиде където си поиска, без да се налага да използва влакове или самолети. Бамба растеше и заякваше; двамата летяха все по-надалеч, понякога дори изминаваха няколко хиляди километра за три-четири дни.

Той посети всички места, за които бе мечтал. Двамата с Бамба кацаха в околностите на някой град. Правеха го винаги нощем. Франки слизаше от седлото, изпиваше вълшебната си течност, взимаше малко вълшебен прашец, преобличаше се като човек и отиваше да разгледа града. Посещаваше музеи, библиотеки, купуваше си книгите, които искаше, сетне се връщаше при Бамба, смаляваше се и се връщаха у дома.

Използваше всички преимущества, които му предоставяше обстоятелството, че бе лисица, която можеше да се превръща в човек. Освен това с помощта на Бамба можеше да лети. Нямаше представа, че го следят и скоро ще му се наложи да използва всичките си необикновени умения!

Оставям книгата. Оглеждам Bier Stube . Продължават да влизат мъже в ловни костюми. Някои носят пушки, които оставят на стойката до вратата. Повечето имат собствени халби, които свалят от дървените рафтове край бара и ги подават, за да бъдат напълнени с бира.

Всеки новодошъл бива поздравен от останалите. Няма нито една жена, ако не броим съдържателката. Това тук ми прилича на частен клуб. Започвам да се чувствам неловко, както се чувствах през целия си живот, преди да срещна първо Франки, сетне Каролин. Преди, където и да отидех, се чувствах не на мястото си.

Отново се опитвам да си припомня детството си, но не успявам. Сигурно е поредното доказателство, че не съм с всичкия си. Помня с невероятни подробности някаква фантастична история, която всички смятат за измислица, но съм забравил собствения си живот. Теориите, които развиваха военните психиатри, явно не бяха лишени от логика.

Непрекъснато ме караха да си спомням миналото. Знаех само, че съм загубил родителите си, че съм сирак, израснал в сиропиталище. Не успях да си спомня подробности дори под въздействието на хипноза. За тях това бе доказателство, че съм в състояние да блокирам или да потисна важни събития от миналото си, само и само да оцелея.

След като изпивам още една бира и схрусквам две pretzels , заведението почти се напълва. Мъжете се захващат с карти или с други игри. Едни и същи хора играят едни и същи игри с едни и същи партньори. На ъгловата маса стои табелка, която показва, че масата е запазена — Stamtish . Сигурно е заделена за най-редовните клиенти. Питам се дали тези мъже имат домове, с какво се занимават съпругите им, докато те играят на карти. Отвън се разнасят подсвирквания и викове, придружени от трясъка на дървените топки по дървените кегли; започва игра на боулинг. През витрината срещу моята маса виждам светлините, озарили цялата алея за боулинг.

След около час на прага се появява Вилхелм. Остарял е като мен, дори повече, но съм сигурен, че е той. При вида му сърцето ми затуптява по-силно.

Изкушавам се да се втурна и да го прегърна, но решавам, че е по-добре да изчакам, докато останем насаме. Душата ми пее от радост. Не съм луд. Той е тук, от плът и кръв, а не някакво мъгляво видение.