Уилям Уортън - Франки Фърбо

По стените висят рога от малки елени, които приличат повече на антилопски. Тежък гоблен, на който два елена пасат край горски поток, украсява една от стените. Докато се оглеждам, се появява едра жена, която бърше ръце в престилката си. Обръща се към мен, погледът й сякаш ме пронизва.

— Gruss Gott!

— Gruss Gott.

Пита ме какво обичам. Отвръщам й с гласа на Вилхелм, с който вече свиквам, че желая halbes dunkel . Уилям иска да провери какво е това. Вилхелм му отговаря мигновено, но споменът за това какво съм поръчал вече е изчезнал.

След няколко минути тя носи огромна керамична халба черна бира. Не съм пил алкохол цели четирийсет години! Пита ме дали ще искам още нещо и я моля да ми даде листа с менюто.

Без да промълви нито дума, тя се обръща и се пресяга през бара. Донася ми Speisekarte . Ровя из паметта на Вилхелм, за да прочета и разбера менюто. През последните четирийсетина години не съм чел на немски. Но разпознавам sauerbraten и си го поръчвам. Надявам се на Bahnhof да съм обменил достатъчно италиански лири за марки. Сигурно ще ми стигнат. Сядам и отпивам от халбата. За пръв път пия немска бира, но Вилхелм си спомня вкуса й. Тя е силна почти колкото италианските вина.

Когато съдържателката се връща с моето sauerbraten , гарнирано със салата и картофи, я питам за пътя до Alte Eiche . Поглежда ме все едно съм паднал от небето. Посочва другия край на града.

— Петстотин метра. Досами пътя е, не можете да сгрешите. Тукашен ли сте?

— Не, идвам при един приятел.

Това изглежда я задоволява и тя ме оставя да вечерям. Храната е чудесна, месото е крехко, а картофите идеално запечени. Салатата е обикновена, но доста вкусна. У дома рядко ядем месо, рядко пием и алкохол, но Вилхелм им се наслаждава.

Изяждам всичко и плащам. Отивам до вратата. Каня се да попитам как да стигна у хер Клуг, но решавам, че ще се справя, следвайки указанията на Хилда.

От другата страна на площада се издига продълговата постройка. Отивам да я разгледам. Оказва се алея за боулинг с дървени кегли и малки дървени топки. Улеят, по който се връщат топките, също е дървен. Табелката над пистата гласи „ХАЛБА БИРА ЗА ЕДНА ИГРА“. Пистата е достойна за Рип ван Уинкъл.

Продължавам по пътя. Забелязвам голям замък, кацнал на един хълм. Не изглежда пуст. Чудя се кой ли живее в него и дали околните гори и ливади са част от земите на господарите му.

На около половин километър извън града се издига Alte Eiche . Намира се точно на мястото, което ми посочи жената от Bier Stube , но не съответства на спомена на Вилхелм. Разочарован съм. Дъбът е изсъхнал. Кухият дънер и големите клони, които гният на земята, свидетелстват за смъртта на старото дърво.

Стволът му е огромен. Заобикалям го, като стъпвам по мекия килим от листа. Най-високите клони се извисяват на десет-дванайсет метра. Връщам се на пътя.

Според Хилда сега трябва да продължа направо и да свия по втората пътека вляво. Приближава мигът на първата ми среща с Вилхелм, човека от моите спомени. Откривам пътеката и изминавам повече от двеста метра, преди да се озова срещу хълмче, обрасло с трева. Това ме подсеща за германските бункери, вкопани в земята и умело замаскирани. Над покрития с трева покрив стърчи малък черен комин.

Това е домът на Вилхелм. Не се учудвам. Прилича на къщичката на Франки Фърбо, близък е по дух, почти невидим, удобен, по-скоро скривалище, отколкото дом.

Вграден е в земята. Хълмът е бил разкопан, дупката е покрита с гофрирана ламарина, а после е засипана с пръст. Върху покрива расте трева, фасадата, единствената стена, която се вижда, е иззидана от кирпичени тухли, вероятно направени от пръстта, изкопана от хълма. От двете страни на вратата има прозорчета. Вероятно вътре е доста мрачно. Сега със сигурност е тъмно, защото капаците на прозорците са затворени. Прозорчето на вратата също е покрито с капак. От комина не излиза дим, не се чува нито звук.

До вратата виси камбана. Дърпам въжето и тя зазвънява. Звукът е приглушен, все едно камбаната е счупена. Подръпвам няколко пъти.

Ако тук живее Вилхелм, значи не си е у дома. Оставям чантата си на каменното стъпало пред вратата. От думите на Хилда съдя, че Вилхелм едва ли ще се забави много; вероятно работи. Заобикалям къщата и откривам барака, пълна с цепеници. Скривам чантата си там. Изваждам книгата. Часът е седем и половина вечерта. Решавам да се върна в Bier Stube и да дочакам Вилхелм.

Спирам край стария дъб. Подсеща ме за дома на Франки. Франки също живееше в ствола на голям дъб. Сигурно е бил кух, когато го е открил. Докато му гостувахме двамата с Вилхелм бяхме смалени, затова дървото ни изглеждаше огромно, но вероятно е било с размерите на този дъб.