Уилям Уортън - Франки Фърбо

Сядаме и фрау доктор Хилда Демел ни поднася чай в красив сервиз. Двамата са много мили. Сигурен съм, че им изглеждам странен с моето полуиталианско-полуамериканско облекло и с протритата ми раница. Забелязах, че откакто преминах германската граница, хората подозрително оглеждаха дрехите ми, но бързах да намеря Вилхелм — да намеря себе си — и нямах време да си купя нови.

Научавам от доктор Демел, че Вилхелм наистина живее съвсем наблизо, в една къщурка от другата страна на Alte Eiche край Хохенберг. Изглежда, че съпругата му е починала скоро след като се върнал от фронта и той не се оженил повторно. Живеел сам в гората и вършел различни неща: помагал при прокарването на пътища или в поддържането на градините. Родителите му, които се преместили да живеят в Улм, също били мъртви.

Шокиран съм от новините, но съм щастлив, че Вилхелм е жив и живее наблизо. Фрау Хилда поднася чашата с чай към устните си и ме поглежда.

— Да, много е странен. Не общува с никого, работи само ако има нужда от пари. Говорят, че нощем броди из горите и полята. Повечето хора смятат, че се е побъркал след войната и след смъртта на жена му и детето му. Но не е навредил никому. Много хора не се съвзеха от преживяното на фронта. Синът ми Флори е бил в къщата му и казва, че е много необичайна, но доста приятна.

Хер доктор Демел се привежда.

— Войната се отрази зле на много хора. Като лекар съм виждал мнозина, едва петдесет или шейсетгодишни, да умират от инсулт или инфаркт. Наистина е ужасно. Аз самият обвинявам войната за сегашното ми състояние. Войната е лудост.

Кърши ръце, клати глава. Кимам. Научих всичко, което ме интересуваше. Но онзи Вилхелм в мен иска да научи повече.

— Благодаря ви за помощта, хер доктор и фрау доктор. Бяхте изключително любезни. Ще отида до Хохенберг и ще потърся Вилхелм. Но мога ли да ви помоля за още една услуга? Той много ми е разказвал за градината, за красотата на езерото и пътечката зад дома ви. Мога ли да ги погледна?

Фрау доктор Демел поглежда крадешком съпруга си, сетне мен.

— Разбира се, защо не. Желаете ли да ви придружа? Оскар не може да се разхожда много, въпреки че му се иска.

— Имате ли нещо против да отида сам? Вилхелм ми е описвал тези места и картините са се запечатали в съзнанието ми, макар никога да не съм ги виждал.

— Но вие говорите Bayerisch . Откъде сте? Сигурно да живеете наблизо, щом говорите echt Bayerisch .

Трябва да я излъжа. Няма да навреди никому. И без друго съм толкова объркан, че не мога да разгранича реалността от фантазията. Това, което казвам, не е много далеч от истината.

— Разбирате ли, фрау Демел, едно време наистина живеех наблизо, но десетина години след войната заминах за Америка при чичо ми. Последните трийсет години прекарах там.

Тя отговаря на английски с едва доловим акцент:

— О, значи говорите английски. Рядко ми се удава възможност да упражнявам езика. Искате ли да поговорим?

Тя се усмихва. Казвам си, че съм се забъркал в голяма каша. Дали жената не ме проверява по някакъв начин? Не, желанието й изглежда искрено.

— Говорите много добре, фрау Демел. Къде научихте английски?

— В училище. Сетне, след войната, бяхме окупирани от американците. Тогава имах възможност да говоря английски може би по-често, отколкото ми се искаше.

Отново поглежда крадешком доктор Демел, който следи разговора ни с поглед, но очевидно не разбира нито дума. Тя се обръща към мен:

— Заповядайте, разходете се в градината и край езерото. Нищо не се е променило от времето, когато Вилхелм живееше тук. Можете да оставите багажа си.

Тя посочва към окъсаната ми чанта до вратата. Излизам с поклон, сякаш съм го правил цял живот. Минавам през входната врата и заобикалям къщата. Виждам огромното дърво, на което се люлеех като дете, като Вилхелм. Вдигам поглед и откривам на един висок клон следите от въжетата. Слизам по калдъръмената пътечка в задната част на градината и отварям вратичката от ковано желязо. Всичко е толкова познато.

Оглеждам се, сетне минавам през друга врата и се озовавам в See Garten . Продължавам надолу по лъкатушещата калдъръмена пътечка и накрая спирам пред Steg , малък кей, който навлиза на пет метра във водата. Продължавам по Steg . Водата е невероятно чиста, точно каквато я помнех, по-точно каквато я помнеше Вилхелм.

Поглеждам надясно и виждам Fischerei на обичайното им място, а зад тях църквата с островърхата камбанария и хотел See. Всичко е същото. Сякаш съм се озовал в нечий сън.