Уилям Уортън - Франки Фърбо

Поглеждам отвъд гладката повърхност на езерото и съзирам сините хълмове отсреща. Далеч надясно се издигат Алпите. Когато времето е ясно и задуха Fohn , зная това от спомените на Вилхелм, огромните планини изглеждат толкова близко, сякаш се намират на половин час път.

Поглеждам часовника си. Пет часът е. Оглеждам се за последен път (чувствам, че сърцето ми се къса) и тръгвам обратно към къщата. Натискам звънеца, но фрау Демел ми извиква да вляза.

Канят ме да остана на вечеря, но сега разбирам, че искам да избягам. Чувствам как Вилхелм ме поглъща. Извинявам се, казвам, че трябва да тръгна, за да открия Вилхелм, преди да се смрачи. Показват ми пътя към Хохенберг, покрай Alte Eiche , стария дъб, към дома на Вилхелм. Фрау доктор Демел казва на английски:

— Говорят, че петък вечер Вилхелм Клуг играе Schafskopf в Bier Stube в Хохенберг. Единствено тогава общува с околните. Ако не го откриете в дома му, потърсете го там. Днес е петък, може би тази вечер пак ще играе.

Благодаря й едновременно на немски и на английски, казвам довиждане и Auf Wiedersehen на хер доктор Демел и напускам дома им. Слизам към Seeweg и вървя по протежението му, обзет от носталгия по времена, които всъщност не познавам. Но съм по-уверен от всякога, че Вилхелм Клуг наистина съществува и че ще го открия, че Франки Фърбо съществува!

Тръгвам пеша към Хохенберг. Според жълто-черната табела в покрайнините на Зеесхаупт, край селския път, който Хилда ми посочи, разстоянието е седем километра.

Чантата ми не е много тежка, разполагам и с въже, така че мога да я привържа за гърба си. След всичко, което се случи и продължава да се случва, имам нужда да повървя и да размишлявам на спокойствие. Гората тук е толкова гъста и тъмна, толкова различна от тази край Препо. Пресичам кръстовище с малък параклис. Оттук насетне вървя сред гори и поляни, по които пасат кафяви крави.

Черният път се изкачва по заоблен хълм. Всичко е толкова познато, по-познато от родната Филаделфия. Не мога да кажа, че изпитвам носталгия по сиропиталището, в което израснах. Ако трябва да бъда честен, дори нямам спомени от ранното си детство, забравил съм и родителите си. Сигурно съм бил толкова травмиран и самотен, че съзнанието ми е блокирало. Най-ранните ми спомени са от прогимназията, в която ме изпратиха от приюта „Сейнт Винсънт“. Всичко преди това тъне в мъгла.

Гората става все по-гъста, пътят лъкатуши в плавни завои. От едната страна се простира езерце с огледална повърхност. Пътеката извива покрай него. Не срещам никого, но по стволовете на дърветата има обозначения за туристи, а тук-там някоя стрелка сочи пътя към Хохенберг. Гората е предимно борова, но се срещат и огромни дъбове. Чудя се кой ли е Alte Eiche на Хилда. Зная, че ще го позная в мига, в който го видя. Вилхелм знае кой е, но аз нямам ясен спомен. Малка пейка е скована на хълмчето над езерото. Сядам на нея. Раменете започват да ме болят от чантата.

Толкова е тихо и успокояващо. И същевременно злокобно. Зловещо като в приказка на братя Грим. Когато пиша детски книги, се опитвам да вложа щипка страх. Не искам историите ми да бъдат страшни, но усещането за опасност, ужасът от неизвестното се харесват на малките. Те тръпнат в очакване какво ще последва. Децата ми първи прочитат историите ми, за да проверя дали съм постигнал точния баланс между развлечение и напрежение.

Оглеждам се, спомням си как се пързаляхме по заледеното езеро, как палехме огън, играехме хокей на лед, правехме снежни човеци, състезавахме се. Помня как възрастните плъзгаха големи железни топузи по леда — игра, подобна на кърлинг. Спомням си всичко. Опитвам се да възкреся в съзнанието си легендата, която се носеше за това място, за някакво създание, може би елф, което излизало от езерото и искало да си играе с децата. Но умът ми не работи по начина, по който би разсъждавал Вилхелм. Опитвам се да огледам околността със собствените си очи, все едно я виждам за пръв път.

Мятам чантата на гръб и отново тръгвам. Излизам от гората, озовавам се сред поляни, по които пасат крави. Под едно дърво насред полето се издига малък параклис. От спомените на Вилхелм зная, че кравите би трябвало да се молят там.

Сетне съзирам камбанарията на съвсем малка църква. Слизам по полегатия склон и виждам табела с надпис „ХОХЕНБЕРГ“. Пристигнал съм. Явно съм пропуснал Alte Eiche или пък дървото е от другата страна на градчето.

Виждам огромна плевня с размерите на кино; в единия й край има кръчма. Бутам вратата; отворено е. Подът е дъсчен, изжулен с четка; масите и столовете също са дървени. Покрай стените и в ъглите са разположени пейки. Сядам на един стол. В кръчмата няма никого освен мен.