Уилям Уортън - Франки Фърбо

Поглеждам машинално към огромния слънчев часовник под стряхата. Виждам усмихнато лице, лице на слънце, а на мястото на носа стърчи стрелката. Под нея с готически шрифт са изписани думите:

В този дом израснах. В този дом доведох жена си след сватбата. Този дом напуснах, когато тръгнах на фронта. Не се разполагахме в цялата къща; тя е разделена на апартаменти. Живеехме на партера вляво. Фрау Фюрст, хазяйката, живееше отдясно, фройлайн Хинделмайер обитаваше жилището над нас; тя преподаваше в местното училище. Над фрау Фюрст се бе настанила дъщеря й Хилда. Съпругът й беше пилот в Луфтвафе и имаха три деца.

Не е вярно… Не може да бъде! Това е, което знае Вилхелм или по-скоро, което аз смятам, че той знае; та това са спомени от преди четирийсет и пет години. Почуквам на вратата на неговото жилище. Никой не отваря. Правя крачка назад. Капаците на прозорците са затворени, ето защо заставам пред вратата на фрау Фюрст. Нейните капаци са отворени. Натискам звънеца. Чувам, че някой слиза по стълбите.

Някаква жена отваря вратата. Може би съм сгрешил; сигурно всичко е плод на въображението ми: изобщо не си спомням тази жена.

Заговарям на немски, който се лее от устата ми също така естествено както английския, а може би дори по-естествено, откакто съм в Германия.

— Извинете ме. Живее ли тук фрау Фюрст?

Дамата повдига вежди, отстъпва и ме оглежда внимателно. Изгаря от любопитство, но изпитва подозрение към непознати.

— Не, почина преди петнайсет години. Защо питате?

— Съжалявам. Разбирате ли, живеех отсреща и исках да я попитам за това-онова.

— Живеели сте отсреща? Там ли?

Посочва недоверчиво. Кимам.

— Аз съм дъщерята на фрау Фюрст и не ви помня. Сигурен ли сте?

— Хилда? Не ме ли помниш? Аз съм Вилхелм Клуг.

Внезапно си спомням, че не съм Вилхелм. Какво да кажа?

Чувствам се неловко.

— Не се изразих правилно. Аз съм стар приятел на Вилхелм и искам да го намеря. Това е последният му адрес, с който разполагам.

— О, Божичко, той живееше тук отдавна, още преди войната. Разбрах, че се е върнал от фронта, бил е пленник или нещо такова, но не се върна тук. Доколкото зная, сега живее наблизо, край Хохенберг.

Стоя като вкаменен и я зяпам. Оставям раницата си. По лицето ми се стичат сълзи. Хилда пристъпва към мен.

— Добре ли сте? Да не ви е брат? Не съм виждала Вилхелм от младежките му години, но малко приличате на него.

— Не, просто съм му приятел. Надявах се да го открия, да го видя.

— Много неща могат да се случат за толкова години. Дано да го откриете в Хохенберг. Мога ли да узная името ви?

— Да, казвам се Уилям Уайли. С Вилхелм се сприятелихме през войната. Извинете за любопитството, но дали съпругът ви, хер Швеглер, се върна жив и здрав?

— Не, не се върна. Обявиха го за безследно изчезнал, вероятно е загинал.

— Ужасно съжалявам, фрау Швеглер. Сигурно ви е било много трудно да отгледате сама три деца, и то през тези трудни години.

— Майка ми помогна, пък и трудното бе за всички. Имахме късмет, че притежавахме тази къща. Но откъде знаете толкова много за нашето семейство? Наблизо ли живеете?

— Вилхелм ми е разказвал за вас, за живота си, за обичта към тази къща и към хората, които я обитават. Прекарахме доста време заедно… знаете как си споделят войниците. Бяхме много добри приятели.

Нямам намерение да обяснявам на непознат човек каквото и да било за Франки Фърбо. И без това имам достатъчно проблеми със собственото си семейство.

Хилда се отдръпва от вратата.

— Сега съм фрау доктор Демел. Съпругът ми е у дома. Заповядайте да пиете чай с нас.

— Благодаря ви, фрау доктор. Много мило. Сигурна ли сте, че не ви притеснявам?

— Разбира се, че не. Моля, заповядайте.

Изкачвам двете високи дървени стъпала и прекрачвам прага. Всичко е толкова познато — извивката на стълбите, прозорчето над тях — само че е обърнато, разбира се, нали сме в отсрещния апартамент. Минаваме през широк коридор и се озоваваме в просторна стая, която гледа към задния двор. С престорена любезност надниквам през прозореца към познатата гледка на езерото Щарнбергер, простиращо се отвъд обширната градина.

Хер доктор Демел стои прав. Откъсвам очи от езерото, за да го погледна. Има болнав вид. По-късно научавам, че наскоро е прекарал инфаркт и се е пенсионирал. На Уилям му е по-лесно да се преструва на Вилхелм. Трудно ми е да насоча съзнанието си в правилната посока — трябва да търся Вилхелм, не да се поддавам на неговите емоции.