Уилям Уортън - Франки Фърбо

Изпрати приказките до различни списания и зачака. Историите му наистина бяха много добри и в края на месеца Доминик откри в пощенската кутия три чека. Франки ги подписа, а момчето вложи парите в банкова сметка на името на Франки. Сега лисичето имаше сметка и чекова книжка. Можеше да си поръчва по пощата всичко, каквото пожелаеше. Обикновено си купуваше книги. Тоест, пишеше книги, за да си купува още книги.

Първата му задача бе да плати на Доминик за пилетата и за пощенската кутия. Вече бе измайсторил кокошарник; пиленцата бяха станали кокошки и снасяха яйца. Даде пари на Дом да си купи нова шапка и кукла за Лучия. Да раздава подаръци и да притежава свои собствени книги доставяше невероятно удоволствие на Франки. Покри с лавици стените на стаята за размисли и с нетърпение зачака деня, когато те щяха да се изпълнят с книги, които бе прочел, и с други книги, които щеше да прочете, когато пожелаеше.

И така, той прекарваше дните си в четене, размисли, грижи за кокошките, писане на детски приказки и неуморно благоустрояване и разширяване на дома си.

Високо сред клоните на дървото скова платформа, а върху нея изгради просторна лятна къща, достатъчно голяма, че Лучия и Доминик да му идват на гости. Измайстори въжена стълба, с помощта на която децата лесно се катереха по дървото. Винаги прибираха стълбата след себе си, за да останат съвсем сами на върха на дървото, близо до облаците. Когато вечерите бяха ясни, през листата и клоните се откриваше чудесна гледка към звездите.

Франки често канеше на обяд Лучия и Доминик. Сядаха на масичка с наредени чинии, чаши и дори сребърни прибори. Той бързо се превърна в отличен готвач. Както казах, лисиците обожават храната и в края на краищата Франки си оставаше лисица, макар и много умна. Засади градинка, в която отглеждаше чудесни зеленчуци, които бяха основната му храна. И тъй като беше италианска лисица, Франки обичаше спагети и макарони. Лучия и Дом обожаваха ястията му.

Франки изкопа дълбока дупка сред корените на дървото и я превърна в зимник. Там складираше плодовете, картофите и останалите зеленчуци — всичко, което искаше да запази на студено. Реши, че зимникът е отлично скривалище, в случай че някой се опита да го хване. Това бе още една типично лисича постъпка. Колкото и да се променяме, колкото и различни да сме от околните, не можем да избягаме от корените си.

Франки продължи да пише приказки, а на негово име в банката продължаваха да се трупат пари. Стана толкова прочут писател, че книгите му се превеждаха на различни езици и получаваше възторжени писма от деца от целия свят. Четенето на тези писма бе най-приятната част от писателската му професия. Опита се да отговори на колкото се може повече писмени послания. Така започна да учи чужди езици.

Докато опознаваше света, разбра колко странни създания са хората, често пъти жестоки към другите животни и към самите себе си; това бе единственото, което го огорчаваше. Те бяха достатъчно глупави да се избиват в разни войни; животните не постъпваха така. Колкото повече научаваше Франки за възрастните, толкова по-силно обикваше децата.

Животът му се изпълни с приключения. Деца от цял свят му пишеха за своите проблеми и понякога той отиваше при тях, опитвайки се да им помогне.

Зная, че тук все още се придържам към разказа на Франки. В следващите глави се опитвам да обясня на моите деца някои умения на моя странен приятел, които самият аз не разбирам; например телепортирането от едно място на друго, умаляването или уголемяването му, промяната на лисичия образ в човешки — всички тези необикновени умения. Тук започнах да си измислям.

Затварям книгата и се замислям. Май че заспивам, защото когато поглеждам през прозореца, виждам Мюнхенската гара.

И така, озовавам се на Bahnhof , която ми изглежда толкова позната. Не се налага да питам как да стигна до Зеесхаупт, града, който търся. Машинално се отправям към малката гара до Hauptbahnhof към Щарнбергер, където откривам влака за Зеесхаупт.

Когато пристигаме, слизам и тръгвам по познатата уличка, наречена Pfeffenkaufer Allee , към онази част на града, в която живееше Вилхелм. Изпитвам странно чувство, все едно прожектират филм, който съм гледал преди много години.

Излизам на главната улица, поглеждам отсреща и ето я — голяма жълто-оранжева къща с тъмнозелени первази. Не се налага да погледна номера на дървената ограда, за да видя, че е 10. Това е домът, в който живях — мястото, което наричах свой дом.