Уилям Уортън - Франки Фърбо

Отново я питам дали не желае да ме придружи. Благодарение на нейното възпитание Били е в състояние сам да се грижи за себе си. Трябва да призная, че започвам да се изнервям. След като си живял толкова дълго на едно място и винаги си разчитал на подкрепата на любяща съпруга и чудесни деца, трудно можеш да се откъснеш. Освен това скоро ще навърша шейсет и три.

Изпитвам странното чувство, че ги изоставям, че бягам от тях. Или по-скоро е обратното: въпреки че заминавам аз, те ме зарязват.

Но на всяка цена трябва да открия истината за Франки Фърбо. Трябва да намеря Вилхелм и да изясня нещата веднъж завинаги. В последната минута пъхам в чантата книгата за Франки, която четях.

Отивам до Перуджа с велосипеда си, метнал раницата на гръб. Каролин ме придружава на нейния велосипед. Казва, че ще се прибере у дома, след като влакът потегли. Ще оставим моето колело на гарата; то е старо и очукано, няма скорости, така че едва ли някой ще го открадне. Все пак го заключвам. Каролин обещава да дойде и да го прибере, ако се забавя много. Тя има ключ от катинарчето. Никога не сме притежавали кола, не сме искали да имаме, не сме изпитвали нужда от автомобил.

Целуваме се на раздяла и се качвам на влака. Каролин се усмихва. Сякаш крие някаква тайна, която не иска да сподели с мен.

— Е, Уилям, не се връщай, преди да си абсолютно сигурен. Нека това не ни разделя до края на дните ни.

Кимам в знак на съгласие. Боя се, че гласът ще ми изневери. Мисля, че разстоянието между нас започва да се увеличава, преди влакът да тръгне. Намирам свободно място, хвърлям чантата си на багажника над седалката и поглеждам през прозореца. Каролин стои на перона; не ми маха, само ме гледа. Все едно е дошла да види влака от чисто любопитство, а не да изпроводи близък човек, с когото е прекарала всеки ден през последните четирийсет години.

Влакът тръгва. Махам й и едва тогава тя ми отвръща — махва само веднъж и обръща гръб. Следя я, докато напуска гарата и се изгубва от погледа ми.

Пътуването е дълго. Изваждам книгата, но не мога да се съсредоточа. Опитвам се да нарисувам някои от спътниците ми в малкия скицник, но пак се разсейвам. Изпитвам странното чувство, че напускам тялото си, все едно съм змия, която съблича кожата си.

С приближаването на север все по-често чувам немски говор. Макар да говоря немски, никога не съм бил в страна, където това е официален език. Чувствам как се променям; сякаш се превръщам в друг човек. По някакъв странен начин се превъплъщавам във Вилхелм. Не мога да кажа нито дума на италиански. С приближаването към Мюнхен английският ми отстъпва все по-назад, а немският става някак познат. Накрая успявам да се съсредоточа достатъчно, за да продължа четенето.

Същата нощ Франки мина през отворения прозорец и влезе в стаята, в която спяха най-мъничките хора. Лучия отдавна бе заспала. Франки взе от лавицата една от нейните книги и я разтвори, както бе виждал да прави фермерът. Седна на леглото, имитирайки позата, която заемаха хората, кръстоса крака, сетне се изкашля тихичко, за да събуди момичето.

Представете си колко се изненада Лучия, когато видя лисицата, която седеше на ръба на кревата й с разтворена книга в скута си. Голямата й рунтава опашка бе преметната през рамото, все едно бе шал; тя блестеше на лунната светлина, която струеше през прозореца зад гърба на лисицата.

Франки заговори колкото се може по-бързо на своя лисичи език. Опитваше се да имитира човешкия говор.

Естествено, Лучия не разбра нито думичка. Изправи се в леглото си, макар все още да не се бе разсънила напълно, и заслуша. Франки посочи с лапа една от картинките в книгата. На нея бе нарисувана птица. Лучия погледна и повтори няколко пъти „uccello“ . Това на италиански означаваше „птица“. Животинчето повтори думата, докато най-сетне имитира успешно звука, който Лучия бе издала.

— О, ти можеш да говориш. Ти си лисиче, което може да говори.

Тя каза това на италиански; естествено, нали беше италианка.

Франки не я разбра. Посочи друга картинка, на която бе изобразен кон. Лучия му каза италианската дума и той се опита да я повтори.

Тогава Лучия разбра, че малката лисица иска да се научи да говори. Но навярно реши, че сънува. Понякога дори и най-реалните събития приличат на сънища. Както и сънищата понякога ни се струват реални.

Останаха дълго така, огрени от лунната светлина; тя показа на Франки всички картинки от книжката. Беше забавно, пък и Лучия се учуди колко бързо възприема лисичето.