Уилям Уортън - Франки Фърбо

Понечвам да й отговоря, да й обясня за пореден път как Франки ме е измъкнал от лапите на смъртта, но тя поставя длан на устните ми.

— Изслушай ме, Уилям. След като видях проблемите ти с италианския — език, много по-лесен от немския — нещо дълбоко в мен ми подсказа, че не би могъл да научиш немски за толкова кратко време. Така и не успях да си обясня тази част от историята. И още нещо странно: когато говориш немски, сякаш се превръщаш в друг човек. Това може да се дължи на инстинкта за оцеляване, който ти е помогнал да избягаш, ако изобщо си бил пленник. Не зная. Просто се опитвам да споделя мислите си.

— Много по-лесно щеше да бъде, ако ми беше повярвала. Наистина ли смяташ, че когато говоря лисичия език и се опитвам ви го предам, само искам да ви баламосвам и бръщолевя глупости?

— Сигурна съм, че съзнателно не би направил подобно нещо, скъпи Уилям. Това също ме обърква. Толкова е странно. Но то ме води към същината на нашия разговор.

Хипнотизиран съм от очите й, от гладките й устни, от нежния меден загар на кожата й, от чистата линия на носа й, от тъмнокестенявите й коси, в които тук-там проблесват сребърни нишки. По дяволите, целият съм побелял, дори брадата ми е бяла, а тя изглежда както при първата ни среща. Опитвам се да се усмихна.

— Добре, Каролин, казвай какво има. Но те предупреждавам, че няма да ходя при психиатър, психотерапевт или нещо подобно. Искам, имам нужда да вярвам във Франки Фърбо. Той е част от моя живот.

— Разбирам. Но не искаш ли да заминем на малко пътешествие за една седмица или месец — колкото е необходимо?

— Имаш предвид санаториум или нещо подобно; откаченият писател на детски книжки да си отдъхне за момент и да прогони демоните от душата си. Не!

— Изслушай ме, Уилям. Престани да се държиш като глупак. Каза ми, че знаеш всичко за Вилхелм до двайсетата му година, нали?

— Точно така. Това е по-скоро като сън, от който помня всяка подробност, отколкото спомен. Но въпреки това не съм забравил нещата, които той е знаел, преди да срещнем Франки.

— Добре тогава. Значи трябва да знаеш къде живее. Иди и го намери. Виж дали ще можеш да говориш с него, дали той съществува; провери каква част от спомена е истина. Като се има предвид колко близки сте били, винаги съм се учудвала, че никога не го потърси. Той не би могъл да те открие, защото живееш толкова далеч от родното си място, нямаш родители, братя или сестри. Но има шанс, особено след като е бил женен, да го намериш близо до мястото, където е живял преди войната.

Гледам я втренчено. Защо тази идея никога не ми е хрумвала? Толкова е логична. Може би дълбоко в себе си зная, че Франки е само фантазия и търсенето на истината само би я унищожило. Каролин бавно се изправя. Заставам до нея и я прегръщам.

— Благодаря ти, скъпа. Права си, това е начинът да открия истината. Дори да е заминал някъде, пак ще го намеря. Не може просто да изчезне. И ти обещавам, че ако не открия и следа от него, никога да не спомена Франки Фърбо.

— Моля те, не го казвай, Уилям. Франки е толкова важен за всички нас; той е като член на семейството. Но не бива да искаш от нас да вярваме в съществуването му. Нямаме нищо против, ако вярата в него те прави щастлив. Разбираш ли какво се опитвам да кажа?

Тя свежда поглед към краката си. Обула е меки пантофи, които сама е направила. Вътре в дома ни всички носим пантофи; те са меки и удобни. Оставяме обувките си пред прага. Каролин ме поглежда отново.

— Ще отидеш ли?

— Да, скъпа, и ти благодаря. Утре започвам търсенето на Вилхелм Клуг в селцето Зеесхаупт в подножието на Алпите, близо до езерото Щарнбергер в Бавария. Желаеш ли да дойдеш с мен?

— Не, Уилям, това е твое пътешествие. Ще остана тук с Били. Моля те само да не се отказваш, преди да си напълно сигурен, че Вилхелм Клуг не съществува или… го откриеш.

И така, свалям от тавана старата чанта, с която напуснах Калифорния и пристигнах тук — старомодна, тежка, ушита от брезент. Изтупвам я от праха и натъпквам в нея всички неща, които решавам, че ще ми потрябват. Нямам представа колко време ще отсъствам.

Каролин ми оказва безценна помощ, подсеща ме за всички дреболии, които съм забравил, като пастата за зъби и нокторезачката. Това е първото ми по-далечно пътуване, откакто се преселих в Италия преди повече от четирийсет години. С жена ми не си падаме по туристически излети.

Всяка година ходим с децата до Флоренция или до Рим и оставаме там няколко дни по настояване на Каролин. Твърди, че децата ни трябва да видят шедьоврите, които хората са сътворили в по-далечното минало в Рим и в по-близкото във Флоренция. Тя е страхотен екскурзовод и всеки път научавам нови неща. Не зная откъде е събрала толкова познания по история, архитектура, живопис; тези предмети не се изучаваха в основната й специалност в университета. Изглежда, че попива информацията със същата лекота, с която научи немски. Сетне ни я предава по изключително жив и вълнуващ начин.