Уилям Уортън - Франки Фърбо

Седя на канапето и разглеждам картинките. Толкова са различни от начина, по който илюстрирам новите си приказки. Издателите на детски книжки искат многоцветни и елементарни рисунки. Но аз зная, че Катлийн, Матю и малката Камила не биха искали да видят Франки по този начин.

И така, сега трябва да реша дали Франки Фърбо е само един мит, фантазия, която съм създал, за да придам смисъл на живота си във време, когато всичко ми е изглеждало безсмислено. Или пък наистина съм преживял нещо невероятно, нещо, което самият аз не мога да проумея докрай? Все се сещам за пророците в различните религии, за техните ученици, които са преживели невероятни неща и са се опитали да ги споделят с околните. Понякога се обезсърчавам, когато мисля за тях.

Нима, както твърди Каролин, приличам на дете, което не може да се откъсне от своите фантазии, нима съм умствен инвалид, както твърдяха американските военни лекари? Нима съм попаднал в капана на една илюзия, която разрушава живота ми и живота на близките ми? Трудно ми е да го приема. Осъзнавам, че дълбоко в себе си съм зависим от „мита“ Франки Фърбо, както всеки фанатик вижда в даден Бог или политическа система смисъла на своя живот, нещо, което е по-ценно от самия живот.

Но не се чувствам луд. Обожавам живота, който сме си избрали. Мисля, че Каролин и децата също го харесват. Какво от това, че Катлийн и Матю живеят заедно в планините на Чили, сякаш са женени? Каролин е убедена, че Камила чака малкия Били да порасне, за да го вземе при себе си. Сега Камила вероятно е някъде в Северна Япония.

Животът ни наистина е необикновен, всички сме толкова близки, но нали такъв трябва да бъде истинският живот? Нима съм затънал толкова дълбоко в нещата, които ми разказа Франки, че не мога да разсъждавам самостоятелно? Нима съм се превърнал в бреме за хората, които обичам?

Зная, че променях историите за господин Лисан според възрастта на децата и техните характери. Понякога Франки бе своеобразен горски Шерлок Холмс. Хора и животни се обръщаха към него за помощ. Друг път работеше в тандем с една змия детектив от Ню Мексико, на име Сам Сайдуайндър. Това е свързано с историите, които ми разказа един мой приятел художник Морис Бърд. Той дойде от Перуджа заедно с децата си и им разказа за тази змия. Герой на всичките му приказки бе Сам Сайдуайндър. Но не мисля, че Морис вярваше в съществуването на Сам, нито пък искаше това от децата си. Това бяха просто приказки.

Сетне се появи един полицай от Париж, мосю Льо Блан. Той непрекъснато търсеше помощ от Франки при разкриването на международни афери. Понякога историите продължаваха много дълго, сутрин след сутрин. Друг път просто разказвах за животните в гората: приказки, които пиша професионално за другите деца.

По-късно се появиха троловете, вещиците, феите, елфите, джуджетата, чудовищата — всички тези мистериозни създания. Разказвах и истории, които си бяха чиста научна фантастика: Франки се срещаше с хора от други планети, други слънчеви системи или от други времена. Децата ги обожаваха. Тези истории преследваха образователна цел. В тях обикновено бе вградена някаква идея, върху която трябваше да поразсъждават.

Заглавието винаги започваше с „Франки Фърбо и…“ Историята се лееше от само себе си. Нямах чувството, че разказвам; слушах с не по-малък интерес от децата. Неизвестно как тези приказки се появяваха в съзнанието ми. Сякаш самият Франки Фърбо ги разказваше. Ето защо не виждах нищо лошо в опита си да внуша на децата, че той наистина съществува. Вярвах, че самият Франки няма да има нищо против, задето го въвличам в тези истории и ги представям за истински.

Зная, че това звучи налудничаво. Чувам Каролин да шета на долния етаж, вероятно приготвя обяда. Трябва да е приключила с уроците. Преподава с такова настроение и толкова ефикасно, че за децата ни винаги е било удоволствие да учат с нея. Обикновено „подготвях почвата“ с някоя история за Франки, след което идваше ред на Каролин. Наистина не мога да разбера защо тя не вярва във Франки, нещо повече, не мога да повярвам, че през всичките тези години съм вярвал, че тя вярва.

Слизам долу, за да обядвам с Каролин и с Били. Били е доста възбуден заради някаква малка турбина, която строи в потока край къщата ни. Не съм настроен за разговори, но го слушам внимателно. Справил се е добре. Давам му няколко полезни съвета.

Каролин ме наблюдава. Щом я погледна, свежда очи. Чувствам, че е притеснена не по-малко от мен заради сутрешния ни разговор. Може би ще започне да настоява да посетя психиатър или нещо подобно. Не мисля, че това ще ми помогне. Когато се върнах от фронта, ме подложиха на подобно лечение; тогава бях двайсетгодишен.