Уилям Уортън - Франки Фърбо

Сетне измайстори миниатюрни мебели — стол, маса, диван, точно според размерите на една лисица. Дори стигна дотам, че свикна да се храни на масата. Толкова искаше да прилича на хората. Разбирате ли, Франки отдели доста време за размисъл в специалната си стая и ето какво реши:

Лисиците вършат само неща, които вече са правили. Не желаят да научат нещо ново. Ето защо много от тях загиват, когато се опитват да ловят кокошки, фермерът винаги знае какво ще направи една лисица, защото лисиците не се променят. И той лесно ги хваща.

Франки наблюдаваше фермера и неговото семейство. Те непрекъснато вършеха най-различни неща. И нещо по-важно: вършеха ги заедно, помагаха си един на друг. Лисиците никога не си помагаха.

Хората ядяха заедно и не се биеха за храната. Лисиците никога не постъпваха така. Хората непрекъснато издаваха някакви тихи звуци и това, изглежда, ги правеше щастливи. Франки бе сигурен, че задават въпроси и получават отговори.

Имаше една говореща кутия, която питаше и отговаряше, и една друга кутия, която се отваряше и от която можеше хем да задаваш въпроси, хем да получаваш отговори, фермерът често сядаше пред огъня. Слагаше пръста си в кутията и тя задаваше въпроси.

От всичко на света Франки най-много желаеше да прави тези неща. Всяка нощ слушаше, но не можеше да разбере нищо. Усилено се замисли по въпроса. Копнееше да притежава една от кутиите, затова реши да се снабди с една от тях. По характер още бе лисица и дори не му хрумна, че това е кражба. За лисиците кражбата е нещо обичайно както разговорите за теб и мен.

На следващата нощ Франки отмъкна една от малките кутии. Оказа се, че това е детска книжка, която разказваше за животните във фермата. На сутринта, разположил се в стаята за мислене, той запрелиства страниците и заразглежда картинките. Това бе някаква магия. Виждаше умалени животни, които познаваше като кокошките или кравата, само че тези бяха плоски. Щом обърнеше страницата, кокошката или кравата изчезваше. Имаше и картинка на фермер и неговата къща. Франки разгледа картинките внимателно.

Постави лапата си върху книгата и отвори уста, но от нея не излезе нито въпрос, нито отговор. Не разбираше къде греши и защо не може да накара картинките да говорят, както правеше фермерът.

Прекара целия ден в изучаване на книжката и в опити да зададе въпроси или да получи отговори, но не постигна нищо. Беше убеден, че това е свързано с малките черни знаци около картинките. Прокара лапите си върху знаците и дори се опита да ги оближе, както майка му бе сторила с камъчетата, но напразно.

През нощта остави книгата на мястото, откъдето я бе взел. Истинско чудо беше, че една лисица бе способна на подобна постъпка. Лисиците никога не връщат откраднатото. Франки определено бе необикновена лисица.

Следващия ден от сутринта до вечерта Франки прекара в размисъл; дори забрави да обядва. Това е нещо, което лисиците никога не забравят. Реши, че има само един изход. Трябва да попита някой човек. Разбира се, можеше да задава въпроси само на своя, лисичи, език, който никой в света не разбираше. Така че каква полза от него? Но той нямаше избор. Реши да попита най-мъничкото човешко същество. Това бе едно седемгодишно момиченце на име Лучия.

Отново вдигам поглед от книгата. Интересно, че не само съм превеждал от лисичия език, на който Франки ми беше разказвал историите си, но съм заменял езика на възрастните с този на децата, опитвайки се да накарам моите хлапета да повярват в невероятните умения на Франки. Може би трябваше да пресъздам историята по-естествено, но това стана преди двайсет и пет години, когато те бяха много малки. Все пак всичко в книгата е много близо до онова, което Франки ни разказа в началото.

Внезапно осъзнавам, че Каролин тихичко е влязла в стаята. Сяда на стола зад бюрото ми.

Затварям книгата. Каролин ме гледа, иска да разбере как ще реагирам. Усмихвам се.

— Надявах се да открия някои неща, които не разбирам.

— И какво откри, Уилям?

Едва сега забелязвам, че тя плаче. Винаги плаче беззвучно, само сълзи се стичат по лицето й. Отивам до нея.

— Открих, че все още вярвам във Франки Фърбо, Каролин. Осъзнах, че част от тази история и от приказките, които разказвах на децата, не са истина. Така че Били беше прав, поне донякъде, когато заяви, че вече не вярва във Франки Фърбо. Дължа му обяснение, трябва да му се извиня. По-голямата част от това, което е научил за Франки от мен, не е непременно истина; просто на мен ми се струва реално.