Уилям Уортън - Франки Фърбо

Така стоят нещата и с теб, скъпа. Отдавна не сме разговаряли за истинския Франки Фърбо и вероятно си решила, че съм откачил, щом искам да вярваш в шантави истории, които съм съчинил. Не беше честно и моля да ми простиш.

И аз заплаквам. Искам да й обясня в какво вярвам, без да влагам много емоции, но не успявам да се овладея.

— Но това не означава, че Франки Фърбо не съществува. Продължавам да вярвам в него и вероятно винаги ще вярвам. Нямам избор, той просто е част от мен. Дано да ме разбереш.

Каролин се взира в мен цяла минута, очите й са пълни със сълзи. Сетне, без да промълви нито дума, нежно поставя ръката си върху главата ми и я задържа там, като не откъсва поглед от очите ми.

— Скъпи Уилям, сега двамата с Били ще учим. Ще затворя вратата след себе си. Остани тук и помисли още малко. Не забравяй, че те обичам и никога не съм настоявала да престанеш да вярваш във Франки Фърбо. Той означава много за теб, зная.

Става, минава покрай мен и излиза от стаята. Сядам отново на канапето; книгата лежи в скута ми. Въздъхвам дълбоко и се вглъбявам в себе си. Що за човек съм?

Помня колко много се зарадваха децата на тази книга, когато им я подарих преди години. Сега страниците на моя екземпляр са започнали да пожълтяват. Чудя се дали децата пазят своите, дали понякога ги разгръщат. Зная, че Били винаги чете неговата книжка преди Коледа, както и аз обичам да препрочитам „Нощта преди Коледа“ и „Коледата на едно дете в Уелс“.

Английският е семейният ни език. Благодарение на Франки все още мога да говоря немски с баварски диалект, но с италианския съм доста зле, въпреки че отдавна живеем тук. Превърнах се в посмешище за цялото семейство. Аз съм нещо като селския идиот.

Каролин владее италианския перфектно и научи децата ни да го говорят. Аз ги научих на немски. Каролин присъстваше на уроците ни, така че в семейството ни се говори на три езика. Четири, ако броим лисичия. Но не мисля, че някой от тях го смята за истински език. Все ме молят да напиша нещо на лисичи, но този език е толкова зависим от най-дребните жестове, от помръдването на главата, от движението на очите, на устата, от интонацията, дори от начина, по който трепваш с нос, че е направо невъзможно да го запишеш с онези малки знаци, които хората наричат букви.

Вероятно единственият начин да се създаде „литература“ на тези език е да заснемат на филм хора, които разказват приказки, четат стихове, играят пиеси.

Самият Франки Фърбо твърдеше, че печатарската преса е виновна за жестокото осакатяване на всички човешки езици. Тя бързо окастря езика до онези негови форми, които могат да се отпечатат на хартия.

Може би е прав. Живият език включва истински звуци, истински думи, цялата същност на хилядолетното общуване между хората.

Ето, пак се улавям, че вярвам във Франки, говоря така, сякаш той съществува. Той съществува! Как иначе съм научил немски, ако не от него? Не ме бива да уча езици. У дома говорим английски само защото имам проблеми с италианския. Познанията ми по немски са ограничени до онова, което Вилхелм знаеше, когато бе деветнайсетгодишен, до неговия речник на гимназист. Това ме сковава и не обичам да чета на немски. Може би защото самият Вилхелм не е обичал да чете и когато говоря на немски, по някакъв странен начин самият аз се превръщам във Вилхелм. Децата не искаха да разговаряме на немски, защото тогава ставах друг човек. Никое от тях (същото се отнася и за Каролин) не възприема моя лисичи език. Всичките му гримаси и движения им се струват адски глупави.

Винаги пиша детските си книжки на английски. Това е моят език, въпреки че вече повече от четиридесет години живея в Италия. Никога не превеждам историите си на италиански, макар литературният ми агент в Ню Йорк да работи с един издател от Милано. Една от причините е, че не искам да изляза от анонимност. Другата е, че Франки Фърбо едва ли би одобрил постъпката ми. Пиша под псевдоним. В знак на благодарност към своя учител използвам името Франки Фърбо в детските приказки.

Но сега трябва да помисля за историята, която написах на Коледа преди много, много години. Както казах, онези моменти, свързани с раждането на Франки, отделянето му от другите лисици, построяването на къщата му в дървото, промъкването в дома на фермера, подражаването на хората — всичко това предадох както ми бе разказано от самия него.

Пропуснах факта, че Франки умее да чете мисли, да предава знания от един човек на друг, както стори с Вилхелм и с мен. Реших, че това ще дойде в повече на децата. Разказах им го едва когато поотраснаха.