Уилям Уортън - Франки Фърбо

Започна да си отбелязва бройката на пода. Събра в устата си камъчета и ги струпа по средата на бърлогата, опитвайки се да покаже на майка си какво е това шестнайсет. За награда бе изхвърлен през вратата. Майка му изръмжа и отново „почисти“ пода. Какво щеше да прави с този неин син, който драска по пода и мъкне камъни? Беше отчаяна. Можете да си представите огорчението на малкия Франки.

На следващата вечер той настоя майка му да се скрие до него край пътеката и да наблюдава лисиците, които слизат към курника. Не й се ходеше, но тъй като много обичаше странното си синче, реши да изпълни желанието му.

Беше прекрасна звездна нощ. Щом някоя лисица минеше покрай тях на път за фермата, Франки взимаше камъче и го поставяше в краката на майка си. Опитваше се да привлече вниманието й към камъчетата, но му беше трудно. С всеки повей на вечерния ветрец до тях долиташе чудният аромат на пилешко. Майка му изгаряше от желание да слезе до фермата.

В полунощ покрай тях бяха минали само единайсет лисици. Хълмът започваше да опустява. Майката на Франки искаше да се прибере у дома. Бе се отегчила от тази работа с камъчетата. Колкото и упорито да сочеше Франки към купчината, тя не означаваше нищо за старата лисана. Веднъж тя дори наведе нос към камъчетата и облиза едно от тях, опитваше се да се държи мило с Франки и вероятно да му покаже, че камъните не стават за ядене като пилетата. Сетне се отказа, въздъхна дълбоко и се сви удобно на земята.

Около час по-късно се появи първият щастлив ловец. За съжаление беше захапал пиле в устата си. Франки махна камъче от купчината, за да покаже, че една лисица се е върнала. Погледна майка си и провери дали разбира какво прави синът й. Но тя бе застанала нащрек и дългият й нос потръпваше във въздуха. Преди Франки да помръдне, тя се втурна надолу по хълма към фермата! Лисичето изръмжа и се опита да я настигне, но майка му бе прекалено бърза. Той постави още едно камъче в купчината — за майка му.

Стоя в очакване цяла нощ. Още шест лисици се върнаха, но тя не беше сред тях. Попита всички, които минаха покрай него дали са я видели, но никоя лисица не искаше да признае, че има и такива, които не се връщат. Избягваха тази тема.

Ето как Франки остана кръгъл сирак. Бе изгубил баща си още преди раждането си. Или някой фермер го бе убил или пък просто бе забравил, че има син и съпруга. Лисиците имат слаба памет.

Следващият ден бе доста тежък за Франки. Братята и сестрите му изобщо не се сетиха за майка си. Ловуваха, криеха се, играеха си с другите лисици. Франки не губеше надежда, че майка му ще се върне, но това не стана. Накрая се примири, че никога няма да я види, защото вероятно е била убита от някой селянин.

Реши, че вече не може да живее сред лисиците; животът му сред тях бе изпълнен с тъга. Приятелите, братята и сестрите му убиваха, защото бяха много глупави и той знаеше, че не може да им помогне. Положи толкова усилия с майка си, а виж какво се случи.

Една сутрин преди зазоряване Франки напусна хълма, заобиколи отдалеч птицефермата и се изкачи на друг хълм, обрасъл с гъста гора. Навлезе дълбоко в нея, докато откри дърво с голям кух ствол. Влезе в хралупата, огледа я и реши да си построи къща. Вече не искаше да живее във влажната земя; там бе мокро и тъмно. Представа си нямаше как ще се устрои, но бе твърдо решил да заживее в някое дърво високо над земята. Това щеше да бъде едно ново начало.

Оставям книгата и си припомням с огромно удоволствие как се зарадваха децата, когато им я подарих, колко приятни моменти изживях, докато я пишех и илюстрирах. Всичко това научих от разказите на самия Франки, които двамата с Вилхелм слушахме в неговата необикновена къщичка. Почувствахме мъката на Франки от загубата на майка му, изненадата, че е толкова различен от своите братя и сестри, от останалите лисици. Предаде ни чувството за загуба и отчуждение, което изпитал при напускането на хълма, след като решил да започне нов живот, различен от този на останалите лисици. Сякаш целият свят му бил чужд. Поглеждам илюстрациите и продължавам да чета.

Франки се надяваше да построи новия си дом на четири етажа, свързани с малки стълби. Искаше на всеки етаж да има прозорец. Реши да използва партера за склад. На втория етаж щяха да бъдат трапезарията и дневната, а на третия — спалнята. Четвъртият етаж щеше да бъде място за размишления.

Не бе сигурен върху какво толкова щеше да мисли, но знаеше, че това е любимото му занимание. Затова трябваше да разполага със специална стая за целта. Дори не познаваше думата „мислене“ — нито пък знаеше думи за „къща“, „стълби“, „прозорци“ — защото все още не умееше да говори. Това доказва, че не е необходимо да знаеш думите, за да разбираш нещо. Но все пак те помагат.