Уилям Уортън - Франки Фърбо

Оттогава живеем тук, тук израснаха прекрасните ни деца. Написах и продадох на едно издателство детските си приказки, които всъщност са стихотворения. Това заедно с пенсията ми, бе достатъчно, за да преживяваме. Сами преподавахме на децата си и всичко бе както трябва.

Винаги съм смятал, че вярваш във Франки Фърбо, Каролин. Та нали ми го каза! Въобразявах си, че разбираш защо следваме съветите му. Кажи ми, скъпа, че ми вярваш, че поради някаква причина само временно си забравила защо водим такъв живот. Толкова е прекрасен, толкова е трудно да се повярва, че е реален — ето защо те оправдавам, ако си изгубила вярата си след дългите години.

Каролин ме поглежда в очите; по лицето й се стичат сълзи. Заплакала е отдавна, когато бях погълнат от спомените, когато отново преживявах случилото се.

Идва до мен и обгръща с длани лицето ми. Поглежда ме право в очите.

— Иска ми се да ти кажа, че ти вярвам, Уилям. Но това означава да те излъжа. Никога не съм те лъгала, не искам да го правя и сега. Моля те, не ме карай да те лъжа! Няма значение дали ти вярвам или не. Наистина няма значение. Ние се обичаме и това е важното. Не разбираш ли?

Каролин ме целува нежно по челото и излиза от стаята.

Седя и се опитвам да проумея думите й. Не мога да си представя, че моята съпруга не ми вярва. Сякаш целият ми живот рухва пред очите ми. Как е възможно човек да се заблуждава толкова дълбоко? Не става въпрос само за вярата във Франки Фърбо; като че ли цялото ми съществуване, всичко, в което вярвам и с което живея, е илюзия.

Опитвам се да овладея нервите си. Ако се заблуждавам — както твърдяха психиатрите — тогава Каролин има пълно право, всъщност длъжна е да ми каже истината. Когато смятах, че говоря и обяснявам на нея или на децата езика на лисиците, вероятно са чували само нечленоразделни звуци. Нищо чудно, че така и не успяха да го научат.

Преравям всички спомени в съзнанието си, опитвам се да разделя това, което мисля, че си спомням, и онова, което съм си съчинил. Осъзнавам, че съм изгарял от желание да накарам Каролин и децата да разберат, да повярват, да се включат в магията, и така съм обяснил някои подробности около Франки, които самият аз не разбирам или които е невъзможно да бъдат обяснени. Според мен така стоят нещата при повечето основни религии; тези, които се чувстват длъжни да предадат знанието и вярата , измислят разни истории, за да опростят нещата. Сигурен съм, че така постъпих и аз с Франки. Може би не е било разумно или честно, но тогава смятах, че постъпвам правилно.

Помня книжката, която преди двайсет и пет години написах и илюстрирах като коледен подарък за децата. Бе предназначена единствено и само за деца. В нея вложих голяма част от разказа на Франки за първите години от живота му, затова как научил английски, как разбрал, че е много специална лисица. Освен това си измислих няколко прости истории, с които да обясня невероятните му способности.

Написах я все едно бе плод на моето въображение, както съчинявах детски приказки за малчуганите по целия свят. Но имаше нещо различно. Първо, тя бе предназначена само за моите деца. Направих я в шест екземпляра: по един за мен, за Каролин и за всяко от децата. По онова време Били още не се беше родил, но предчувствах, че ще се появи на бял свят, и исках да има книжка и за него.

Може би ако прочета книгата, ще успея да вникна в тази спонтанно възникнала смесица от убеденост, вяра, желание да споделиш преживяното, фантазия и това, което би могло да се нарече стопроцентова лъжа.

Качвам се в кабинета на горния етаж и взимам от лавицата своя екземпляр. Чувам, че Каролин се е заела с къщна работа — чисти, пере дрехи. Били е навън и играе в сеното. Настанявам се на любимото си твърдо кресло до писалището. Разгръщам книгата и започвам да чета.

Преди много години сред хълмовете на Умбрия се роди едно лисиче. Баща му беше сив лисугер, избягал от лабораторията на един учен, а майка му — обикновена рижа лисица. Козината на лисичето беше бледорозова, муцунката му беше малко по-тъмна, а очите — кехлибарено-жълто-кафяви.

То имаше братче и две сестричета, които се родиха едновременно с него, но не приличаше на тях. Те бяха сиви като баща си и нямаха същия цвят на очите.

Лисичето беше много специално, защото беше невероятно интелигентно. Беше невероятно интелигентно не само за лисица, но и за човек. Беше едно необикновено лисиче. Но в началото не разбираше, че се различава от семейството си.