Уилям Уортън - Пилето

Работихме като бесни по тоя автомобил. Разглобихме двигателя до последното винтче. Буталата бяха залепнали в цилиндрите. Извадихме ги и изшлайфахме цилиндрите. Сложихме нови пръстени и мотовилки. Пилето сам правеше онези части, които не можехме да купим. Майстореше ги в работилницата на училището, където беше изработил и крилата си. Смъкнахме цялата боя, изчукахме каросерията, където беше набита, и излъскахме хромовите части. Те бяха чист хром, а не хромирани. Набавихме нови вътрешни гуми й напомпахме гумите; колелата имаха истински дървени спици.

След хиляди опити накарахме мотора да заработи. Амбреаж, предаване, всичко бе в идеално състояние. Моторът просто пееше. Изкърпихме, почистихме и подновихме с препарат цялата тапицерия. Изстъргахме с гласпапир дървеното табло и го лакирахме наново. Красота. И накрая, след като бяхме смъкнали боята до метала, му теглихме едно сребристосиво. Тая работа ни отне три месеца.

Когато я запалихме, моторът забоботи така звучно, че целият гараж затрепера. Извадихме я навън и я подкарахме напред-назад по алеята между гаража и улицата. Никой от нас нямаше разрешително за каране. Колата не беше регистрирана и не беше минала на преглед. Съвсем незаконна работа. Ние разбирахме, че притежаваме нещо много ценно, но не искахме да го продадем. Влюбихме се в тая кола.

Аз често я сънувах; и сега я сънувам понякога. Сънувам как обикаляме с нея сред красива, топла природа, може би в страна като Франция. По пътя няма реклами, от двете ни страни се редят само дървета и са се ширнали разцъфнали поля.

Решихме да я закараме на преглед и да я регистрираме, за да можем да извадим разрешително. Старият каза, че той ще свърши тая работа. Ние още сме нямали право да притежаваме автомобил. Колата мина прегледа и беше регистрирана на името на баща ми. И досега помня номера на разрешителното: КРТ 645.

Оная пролет, докато Пилето седеше в стаята си и се занимаваше с канарчетата, аз или се въртях около колата в гаража, или работех с щангите в избата. Вече можех да вдигам над сто и петдесет паунда. Тренирах и някои йогистки номера. Можех да събирам на сноп мускулите на стомаха си и да местя тоя сноп ту на едва, ту на друга страна. Все карах Пилето да ме удря е всичка сила в стомаха, за да види колко издържам, но той отказваше.

Един ден, около два месеца след регистрирането на колата, влязох в гаража след училище, за да сложа нова калъфка на волана. Колата я нямаше. Някоя я е откраднал, сто на сто! Хукнах нагоре по стълбите и сварих стария да седи в дневната и да чете вестника си. Седеше с кръстосани крака. Неговите крака са толкова къси и толкова дебели в бедрото, че Кракът, метнат връз другия, стърчеше право напред. Беше с ниски черни обувки и бели копринени чорапи. Той не можеше да понася цветни или вълнени чорапи.

„Някой е откраднал колата!“

„Никой не я е откраднал. Аз я продадох.“

Той дори не вдигна глава от вестника.

„Я стига! Не се шегувай! Не си я продал. На кого ще я продадеш?“

„Чичо ти Ники дойде с един от своите «приятели» и оня вика — дай ми я; това, вика, ще бъде истински фурор. И ми предложи стотачка. Аз, какво да направя, дадох му я; да не искаш да си навлека неприятности заради купчина старо желязо?“

При последните думи вдигна поглед към мен, после пак разгърна вестника, потупна го да го изправи и заби очи в него. Чичо Ники е братът на майка ми, гангстерският главатар. Обърнах се към нея:

„Истина ли? Ама той наистина ли е продал колата на тоя гангстер, приятел на чичо Ники?“

В момента майка ми гладеше на прага между кухнята и дневната. Не знам защо тя все там гладеше. Да не може да мине човек. О, сега се сещам: сигурно искаше хем да наглежда яденето, хем да си говори със стария.

Тя започна да говори на италиански, по-право — на сицилиански диалект. Винаги правеше така, когато искаше аз да не разбера какво казва. Това беше глупаво, защото аз й разбирах всичко. Не го говорех тоя диалект, но разбирах. И те знаеха това. Тя каза на баща ми да ми даде парите.

„Какво ще ги прави той тия сто долара? Само ще си докара пак някоя беля. Аз ще ги туря в банката. Като му дотрябват пари, нека ми каже. Но да не е посмял пак да забегне нанякъде.“

Той метна отгоре крака, който беше отдолу, разгъва и пак сгъна вестника. Като чете, баща ми сгъва вестника на четири, сякаш се намира в метрото или нещо подобно и не иска да заема твърде много място.

„Половината от тия пари дори не са мои. Колата е наполовина на Пилето.“