Уилям Уортън - Пилето

Той дори не ме погледна. Майка ми Остави гладенето и се приближи към него.

„Дай му парите, Виторио. То си е кражба да вземаш чужди пари.“

Тя каза това пак на сицилиански диалект. Старият вдигна глава и я изгледа. Той обичаше да показва, че петел пее в тая къща.

„Не съм длъжен да дам никакви пари — нито на него, нито на който и да било друг. Тая кола е моя; води се на мое име. Мога да я продам на когото си ща.“

Той изчака да се запечатат тия думи в съзнанието ни. После се надигна на една кълка и измъкна фишека си. Той така си държеше парите, — свити на фишек в джоба-, най-отгоре — най-едрите банкноти. Отлепи пет десетачки. Стодоларовата беше най-отгоре, а десетачките извади отвътре. Фишека стягаше с ластик, но не гумен ластик, ами като тоя, който майка ми употребяваше за жартиери. Подава ми той петдесетте долара и вика:

„Ето, дай това на твоя приятел, оня с шашавите очи. И ти казвам, той пак ще ти докара някоя беля на главата. Това момче нещо не е в ред.“

Аз се отдръпвам. Ама че гадория! Той навива фишека си, слага му ластика, надига се на една страна и го връща в джоба. Й ми подава петте навити на руло банкноти. Отказвам да ги взема, но оставам на мястото си. Майка ми се оттегля; направила е всичко, което зависи от нея. Старият е в състояние да смаже всички, стига да го прихванат. Гледа ме, като че ще ме изяде. Още не са го хванали лудите, но започва да му писва.

„Не ги ли щеш? Добре, само да не кажеш после, че не съм искал да дам на твоя приятел неговия дял за оная купчина старо желязо.“

Надига се, за да бръкне в джоба си. Знам, че ако сложи тия банкноти във фишека и го прибере, няма да ги видя вече. Протягам ръка и вземам петте десетачки. Той дори не ме поглежда, само ръмжи, сякаш съм му бръкнал в джоба, и пак се залавя за вестника.

Отпрашвам към Пилето. Като му разправих какво е станало, той ме накара да повторя още веднъж всичко. А после все ме спираше, за да му повтарям пък отделни неща. Очите му играеха като луди. Опитах да му дам петдесетте долара, но той взе само половината. В същност взе двайсет и каза, че ще вземе още пет, като разваля една десетачка. Но умът му явно беше другаде, не в парите.

Попита ме дали мога да разбера кой е човекът, който е купил колата ни. Невъзможно, казах, щом е от мафията, никога няма да го открием. Тогава Пилето каза, че ще дойде да поговори с баща ми. Истинско самоубийство. Опитах се да го спра. Какво може да направи той? Баща ми ще го убие; и без това не го обича. Но няма начин да спреш Пилето. Тогава му казвам да върви сам, нямам намерение да бъда оплискан цял с неговата кръв. Но Пилето не ще и да чуе и се понася към нас.

На вратата излиза майка ми. Лицето й обикновено е безизразно, но този път тя дори не се усмихва. Аз съм останал назад, при стълбата към верандата. Пилето пита дали може да поговори с баща ми. Майка ми го пуска вътре. Аз заобикалям през задния двор и се вмъквам в къщата през избата. Излизам в кухнята. Майка ми все още глади. От дневната долитат гласовете на стария и на Пилето.

„Искаш си колата ли? Какво значи това?“

„Вие нямате право да продавате тази кола, мистър Колумбато. Тя е наша — на Ал и моя. Ние не искахме да я продаваме. И освен това тя струва много повече от сто долара.“

„Разкарай се оттук, момче; тая кола се води на мое име и аз мога да я продавам на когото си ща. Махай се! Остави ме да си прочета вестника!“

Пилето не се помръдва. Виждам, че старият започват да го хващат лудите. Кракът, метнат връз другия, потреперва. Това е лош признак — като котка, когато потрепва с опашката си. Майка ми оставя ютията изправена и само гледа какво ще стане.

„Мистър Колумбато, бихте ли ми казали името на човека, който, мисля, че е купил колата ни?“

Старият не му отговаря. Кракът му продължава да потреперва. Пилето стои. Аз очаквам гръм и мълнии. Майка ми се обръща към мен и ми казва да изведа Пилето, преди да е пострадал. Аз не мога да се помръдна. Пилето стои и чака. Без да вдига поглед, старият казва:

„Слушай, момче, омитай се или ще повикам полицията!“

„Ще ви бъда благодарен за това, мистър Колумбато. Аз се готвех да сторя същото. Ще съобщя, че колата е открадната.“

Това преля чашата. Старият хвърли вестника и скочи. Пилето дори не трепна. Старият не е много висок, само малко по-висок от Пилето, но е поне два пъти по-широк. Той размаха юмрук под носа на Пилето. Така го размаха, че косата му, зализана с брилянтин, заподскача на тила му.

„Ти мене за мошеник ли ме имаш бе? Искаш да кажеш, че съм откраднал тая бричка?“