Уилям Уортън - Пилето

Съгласяваме се, че войните са най-голямата лудост. Сега беше моментът да го подхвана за смахнатите, но го пропуснах. Реналди включи котлона и наля вода от бензиновата туба. Продължаваме разговора.

Реналди е на двайсет и пет и държал изпитите си в Колумбийския за магистър по философия, когато се опитали да го приберат в армията. В неговите представи войните могат да бъдат предотвратени, като всеки поотделно се бори против тях. Така, казва той, никой не може да обяви извън закона противниците на войната. Пита ме дали повечето от момчетата от моята част са имали желание да воюват. Аз не мога да си спомня някой, който да е залетял да се бие, след като попаднахме за първи път под артилерийски обстрел. Интересува се какви са били настроенията, преди да ни пратят отвъд океана. Съвсем честно казано, аз май бях единственият, който имаше желание да влезе в бон.

После преминаваме към атомната бомба, която нашите току-що бяха пуснали. Реналди просто не може да го преживее. За мен пък бомбата сложи край на войната с Япония; какво по-хубаво от това. Много важно колко японци са избити и дали са ги избивали един по един или е хиляди наведнъж. Ако питат мен, само този е начинът.

— Да, но помисли, Ал. Загинали са толкова жени и деца, които нямат нищо общо с войната!

— Че какво от това, нали те са японци? Щом воюваме с японците, ще избиваме японци.

— Добре де, Ал, но войниците са тези, които се бият; а това са невинни жертви.

Не, казвам, не на мене тия. Да гинат смахнати като мен, които си го търсят, това да, но повечето от момчетата не щат и да чуят за война; значи, и те са невинни жертви. Те държат пушки само защото са надхвърлили дадена възраст и имат по-здрави стомаси. Не, жените, старците и дори децата са толкова виновни за войните, колкото и всички други. Не всеки може да бъде като Реналди и Пилето; а ето че и Пилето го впримчиха. Не можеш да изградиш свят от такива като тях, много са малко.

Реналди продължава да ме гледа опулено, затова решавам да му разкажа една история за Пилето и моя стария. Дано тя му помогне да разбере Какво искам да кажа. В същност и таблицата за умножение да му издекламирам, Реналди пак ще слуша.

Той отрязва по едно парче плодова пита за двама ни и налива още чай. Представяте ли си? Чай! Преди шест месеца никой не би могъл да ме убедя, че това момче не е откачено.

На пътя от Лонг Лейн към Шейсет и девета улица имаше едно празно място, дето продаваха стари коли. Всеки петък, когато връщахме на библиотеката взетите книги, ние с Пилето се отбивахме вечер там да гледаме колите. И двамата бяхме страшни запалянковци по моторите. Самите коли не ни интересуваха особено — Пилето дори се беше заклел никога да не кара кола, — но ни интересуваха двигателите. Вече бяхме разчовърквали самолетни моторчета, мотора на един разбрицан скутер и дори бяхме поправяли косачката на мистър Хардинг.

Моят старият купуваше всяка година нова кола и я паркираше пред къщи, та да се вижда, че не е кой да е. Всяка седмица аз трябваше да мия и да лъскам тоя звяр. Пилето обикновено ми помагаше. Изчитахме всички каталози и брошури, които идваха с всяка нова кола. Баща ми купуваше „Де Сото“, защото бандата държеше представителство във Филаделфия. Като му приспадаха стойността на старата кола, той вземаше новата, кажи-речи, без пари. Братът на майка ми е един от главатарите на мафиотите във Филаделфия, та той уреждаше тия неща. Ние бяхме единствените в махалата, у които можеше да се види нова кола. Бащата и майката на Пилето дори не знаеха да карат. Баща му ходеше до училището с училищния автобус.

Тъй или инак, ние полагахме за колите на баща ми много повече грижи, отколкото бе нужно: лъскахме свещите, проверявахме реглажа, почиствахме контактите, регулирахме карбуратора. Изобщо поддържахме двигателя в такъв вид, та ще речеш, че не е излизал от магазина.

С Пилето непрекъснато обикаляхме магазините за коли. И всичко ни беше ясно — конски сили, ангренаж, бутала, цилиндри. Всеки от нас можеше да познае почти всяка кола само като чуе мотора, без изобщо да е видял колата.

Една петък вечер се въртяхме около мястото за продажба на стари коли и разглеждахме новопристигналите. И зърнахме една фантастична. „Стъц Беъркат“ от деветстотин и петнайсета. Зачудихме се как е стигнала дотук. Тя изобщо не работеше, а гумите й бяха съвсем легнали. Шварц, така се казваше човекът, който продаваше колите, ни обясни, че я довлекли на буксир. Платил за нея двайсет и пет долара на някакъв клиент, който купил „Додж“ от трийсет и осма година. Ние с Пилето не можехме да се откъснем от тоя автомобил — ни физически, ни умствено. Беше осемцилиндров и шасито му беше бомба. Пазарихме се около две седмици и накрая го взехме за трийсет долара. Платихме още три, за да го откарат до нашия гараж. Старият ни разреши да използуваме гаража до зимата — като застудеело, не можел да остави колата си навън.