Уилям Уортън - Пилето

— Добре, сержант, ще се видим утре по същото време.

— Разбрано, сър.

Копелето му с копеле, ще иска от дивизионната сведения за мен. Господи боже мой, кога ще се измъкна от тая проклета армия!

Връщам се при Пилето и въпреки че той продължава да клечи на пода, нещата сега са по-различни. Той знае, че аз съм тук, убеден съм в това. А аз зная, че той е Пилето, а не някоя друга, фалшива птица.

— Пиле, имах още един сеанс с твоя доктор. Решиш ли да проговориш, ще се забавляваш знаменито с него. Но каквото и да правиш, не му казвай, нищо за гълъбите, за канарчетата и за всички тия пилешки глупости. Защото тогава ще влезеш в графата „много особен случай“.

Зная, че този път ме чува, и ми се ще да стоя тук и да го курдисвам.

— Хей, Пиле, а помниш ли, като продавахме списания? Какви картинки бяхме само!

След като се върнахме от Уайлдуд и аз най-сетне се съвзех от отмъщението на стария, трябваше да измислим някакъв начин да върнем парите. Дължахме на родителите си деветдесетте и два долара за влака. И тогава се сетихме да продаваме списания от врата на врата по жилищните блокове.

Измислихме го много добре. Портиерите ни гонеха, но ние натискахме всички звънци и все се намираше някой достатъчно мързелив, който Да отвори вратата чрез Домофони, без да пита кой е. Вмъкнехме ли се веднъж вътре, единият от нас само караше асансьора, а другият тичаше от апартамент на апартамент и продаваше списанията. Продавахме „Либърти“, „Сатърди ивнинг пост“, „Колнърс“, „Космополитън“. Най-удобното време за продажба беше веднага след училище до към пет и половина, когато мъжете започват да се прибират. А много от жените бяха и сами, защото мъжете им бяха отишли на война. Някои купуваха редовно от нас. Обикновено аз се занимавах с продажбата, а Пилето работеше с асансьора, докато портиерът го гонеше по етажите. Ще го хванеш Пилето, ама друг път.

Повечето от тия жени умираха от скука и все ме канеха на чашка чай или кафе. Ако бях по-голям и знаех как се постъпва в такива случаи, щях да намажа нещо, ама на.

Пилето вече беше започнал тия откачени номера със задържането на дъха. Дъската му се разхлопваше все повече и повече. Веднъж ми показа как може да издържи пет минути с едно поемане на въздух. Взе, та си пъхна главата в един леген с вода в нашата изба. Обясняваше ми, че всичко се свеждало до това да престанеш да мислиш за дишането. Луд човек!

И кой какво прави, той само за летене говори. Веднъж ми разправя: „Хората не могат да летят, защото не вярват, че това е възможно. Ако не са те научили да плуваш, нали ще се удавиш, щом те пуснат във водата?“ Ето такива ми ги разправя. Откачена работа.

По това време учеше в една католическа гимназия на Четирийсет и девета улица във Филаделфия. Като ми разказваше за тая гимназия, започна да ми става ясно защо толкова се е смахнал. Та това си беше чист затвор.

А се захвана и с тия канарчета. Все за женското си канарче говореше и правеше някакви тъпи упражнения. Аз му викам да вземе да дига тежести, та да натрупа малко мускули, а той само рипа и пляска с ръце като птица. Понякога така ми говореше за канарката си, сякаш ставаше дума за човек. Викам си, може пък най-после да е забелязал, че на тоя свят има момичета. А се оказва, че той ми говорел за канарката. Наричаше я Пилето, изглежда, й беше дал собственото си име.

Неговото училище беше бедно и не разполагаше с автобуси, затова Пилето ходеше на училище с колелото. Един ден се чупих и отидох с него. Мизерна работа. Учениците се качват и слизат по външни стълби — такива, като за бягане от пожар. И непрекъснато си крадат нещата от шкафчетата. Учителите им — братя християни. С дълги черни пол и като на свещениците, само че на шиите им стърчат колосани лигавничета; смахната пасмина, типове, които са искали да станат свещеници, но или са били тъпи, или не им е държал задникът.

А как смърдеше това училище! Все едно, че беше огромна фабрика за сперма. Няма ли момичета, така е, страшна воня. Пилето казваше, че във влажни дни миришело толкова лошо, че ти трябвала газова маска.

Да не говорим как обядваха — въртят се в кръг като затворници, кога ги изкарат да вземат въздух. А братята стоят в средата като звероукротители. Ако ти се примоча или нещо друго, трябва да вземеш пропуск. Пет пропуска — едни такива дървени — за повече от триста души. Въртят се ония ми ти ученици с чантичките за храна, ядат и се стискат да не пикаят.

Пилето беше започнал сам да си произвежда пропуски, за да влиза в библиотеката по време на обеда. Беше изрязал отвътре една книга и в нея си слагаше сандвичите. Тоя номер беше минавал три месеца, но точно преди великденската ваканция го бяха хванали. Един от братята го издебнал в библиотеката и го хлопнал изотзад по главата. Пилето хвърлил по него книги, сандвичи, всичко и хукнал по ония външни стълби. Изхвърлиха го, разбира се. И той се прехвърли в училището в Ъпър Мериън, да си довърши годината сред нормални хора. Сега, мислех си, ще се отвори на момичета и на всичко, но той все повече откачаше. Всички ученици взеха да му викат Пиле. Ама той вече наистина приличаше на пиле.