Уилям Уортън - Пилето

Но като я изтеглях от вратата, канарката погледна нагоре, разбра, че излиза навън и скочи обратно в клетката. Започнах отново, обаче пак стана същото. След още три-четири опита хрумна ми да сложа храна на пръста си, та тя да се залисва с Храната, докато я изтегля навън.

Това даде резултат и когато Пилето се озърна, беше вече навън. Като разбра къде се намира, нададе едно силно кърИИП . Аз се старая да държа пръчицата, колкото е възможно по-неподвижно, а птичката стои на нея и само ме гледа. После погледът й се зарейва в пространството и стаята явно й се завъртва. Сигурно е изпитала чувството, че лети с космически кораб и се откъсва от земната атмосфера.

Държах я така около минута, сетне внимателно вкарах пръчицата пак в клетката. Щом мина през вратата, Пилето скочи на дъното на клетката. Завтече се на една страна и клъвна едно зрънце, после подскочи в обратна посока и пийна водица. Сякаш проверяваше дали нейният свят е все още такъв, какъвто го беше оставила. После си поцвърчахме взаимно около половин час. Тя е не по-малко възбудена от мен. Какво вълшебство: да я видя свободна пред мен, да зная, че всеки миг може да разпери криле и да полети из стаята! Сега всичко е толкова различно, сега стаята ми се струва голяма колкото небето.

Вече съм усъвършенствувал и цвъртенето. Това се прави със стегнато гърло, издълбоко, като се използуват и устните. Но със свиркане не става.

На другия ден пак изваждам Пилето от клетката. Този път тя само прикляка на минаване през вратата. Слагам на пръста си малко храна и тя се приближава да я изяде. Докато яде, слага краче на пръста ми и това е първото й докосване до мен. Държа я на пръчицата близо пет минути, като през цялото време движа бавно пръчицата нагоре и надолу, напред и назад. При всяко движение тя цвърти и следи погледа ми.

Занасям я до клетката, но вместо да я вкарам през вратата, опирам пръчицата на покрива и Пилето отскача от нея. После вкарвам пръчицата във вратата. След няколко куиип и пиИИП тя скача на пръчицата и си влиза в клетката. След всичко това просто ме е срам да затворя вратата.

Тя знае, че се е проявила като умна и смела птичка. Отива до пръчицата, на която обикновено закрепвам съдинката с обогатената храна, и се разнасят две силни КРИИП . В същност тя казва нещо ново, нещо като КРИИП-А-РИИП . Слагам няколко зрънца на пръста си и тя ги изяжда.

След няколко секунди вече я бях приучил да излита сама от клетката, щом й отворя вратата, а после да каца на пръчицата, когато и я подам. Лети навред из стаята, каца на леглото ми, на прозореца, на скрина. После се връща на пръчицата, която държа. Ах, колко красиво лети — с изпъната шийка и подвити назад крачета В стаята крилете й издават звук, подобен на шепот. Искам ли да се върне, трябва само да Подам пръчицата и да А повикам: пиип-куИИП . Тя познава този звук. Може би това, а не Пиле е нейното име. Мислено аз продължавам да я наричам Пиле, но когато я викам, произнасям пиип-куИИП .

Отначало, като се връщаше при мен, давах й някое и друго зрънце, но не след дълго престанах. И аз, и тя разбирахме, че сме равни в играта.

Понякога се опитва да ме дразни: връща се към пръчицата и уж да кацне на нея, в последния миг свърне и кацне другаде. Веднъж дори кацна на главата ми. По цял ден мога да я гледам как лети, но ми прави удоволствие и да я гледам как подскача. Претърсва целия под и намира нещица, които аз изобщо не мога да забележа. Много внимавам да не мърси. Ако майка ми намери някъде в стаята курешка, всичко ще отиде по дяволите.

Едва след много дълго време Пилето ми позволява да я погалвам по главата и гърдите. Птиците са такива, те дори не се галят една друга. Но Пилето свикна и с това, хареса й. Ще дойде в ръката ми и ще са накокошини, когато прокарам пръст по главата й или надолу по крилата. Ноктите й трябва да се изрежат, но колкото пъти се опитвам да я хвана с ръка, толкова пъти тя изпада в паника.

Обикновено когато я пускам от клетката, спускам транспаранта, но един ден забравих. Щом й отворих, тя излетя и право в прозореца. Блъсна се в стъклото с пълна скорост и падна трепереща на пода.

Хвърлих се към нея и я вдигнах много внимателно. Тя лежеше в шепата ми безчувствена и неподвижна. Няма нищо по-мъртво от мъртва птица. Защото птицата е преди всичко движение. Умре ли, остават само пера и въздух.

Едното а крило ми се видя изместено. Прибрах го внимателно към тялото и я взех в двете си ръце, за да я стопля. Все още диша, макар и много слабо. Усещам е шепата си ударите на сърцето й. Проверявам да няма някъде кръв или нещо счупено. Шийката а виси отпуснато през пръстите ми и аз съм сигурен, че е счупена. Друго не може да бъде, понеже тя лети самоуверено със силно изопната напред шия.