Уилям Уортън - Пилето

Бледосинкавите, почти прозрачни клепачи скриват очите й. Какво да направя? Нищо не ми идва наум. Милвам я лекичко по главата. Викам я: пиип-куИИП дъхам й да я стопля. Убеден съм, че умира.

Но — ето първият признак за живот — тя размърдва увисналата си глава и я вдига. После отваря очи и ме поглежда. Не се опитва да избяга. Примигва бавно и пак затваря очи. Викам я още няколко пъти: пиип-куИИП. Галя я по главата. Тогава тя отваря очи и съвсем изправя глава. Ако шията й е счупена, как ще направи това? Значи, има надежда. Обточвам с пръсти крачетата й, да ги изправя, и ги опирам на дясното си бедро, като продължавам да я държа. Тя отново затваря очи, обаче държи главата си изправена. Все още не може да се залови за бедрото ми, Пръстите й са свити безчувствено.

Държа я тъй още известно време, галя я по главата и я викам. И изведнъж тя отговаря с едно уморено, едва чуто куииИИП . Аз отвръщам, тя също. Поотпускам я и тя успява да стъпи и да се задържи на бедрото ми. Прилича на чорлаво кълбо, перата й са се разрешили в изпотената ми ръка. Прикрепям я с две ръце, за да не падне. Вземам я отново и се мъча да пригладя перата й. Така, едно по едно, оправям перата на двете крила. Сега изглеждат добре. Пускам я и тя застава без моя помощ на бедрото ми. Накокошинва се и също започва да оправя перушината си. Извръща глава и прокарва човка по всяко махово перо. Изаква се. После се изопва и започва да подскача на коляното ми и да цвърти, сякаш нищо не е било. Отвръщам й и й подавам пръст. Тя скача на него и се обръща. Обърсва човката си о пръста ми. За първи път прави това. Прекрасно, тя се движи отново! Не съм усетил, че плача, но лицето ми е мокро. Занасям я до клетката, Пилето скача от пръста ми и влиза вътре. Радва се, че отново е на сигурно място. Наяжда се и утолява жаждата си.

Наблюдавах я в течение на един час, след това се успокоих — нищо й няма. Какъв късмет! Просто не можех да повярвам. Без нея животът ми щеше да бъде ад. Оттук нататък никога не отказваше да я взема и да я подържа в ръце. А след няколко дни изрязах и ноктите й.

Сега вече жадувах да разкажа някому за Пилето и за всички неща, които тя умее да върши. Опитах се да разправя на Ал, но той повече не се интересува от птици.

А тя е такава наслада! Понякога вечер я оставям навън и я приучвам да спи отгоре на клетката, та да цвъка в нея, а не из цялата стая. За да се чувствува по-спокойно, преместих клетката на полицата зад леглото ми. Това е най-високото място в стаята. Сутрин Пилето скача на главата ми и ме кълве по носа и по устата, докато се събудя. Но никога не ме кълве по очите.

Научих сума ти канарски думи и зная как да й кажа „стой там“ или „ела“, или, да речем, „яж“, „здравей“, „довиждане“. Започвам и да различавам нейните, които тя казва.

Тази нощ ме сложиха да спя при санитарите. ПеСе-то от отделението на Пилето се залови да ми покаже квартирите им. Подпитвам го за Пилето. Той ми обяснява, че Пилето е тук вече близо три месеца. Дълго време дори не го знаели кой е; наложило се да проверяват всички картотеки и да търсят имената на изчезналите в Уайхеке, където Пилето е загазил. Това бил някакъв остров край Нова Гвинея. На всичко отгоре Пилето бил прекарал и малария.

Същата нощ ме подгониха страшни кошмари. Събудих се, крещейки с всичка сила. Там в дивизионната, в отделението за пластична хирургия, нощем е по-голяма лудница от тая тук; насън изчезват задръжките. По едно време се появи ПеСе-то, но аз му казах, че нищо ми няма. А пак ме беше избила пот, цялото легло беше прогизнало. Преместих се на друго. Чудя се дали ПеСе-то ще каже някому; майчице, те са в състояние и мене да турят в клетка.

На другата сутрин отивам при Уайс. Той още не е дошъл, но вътре седи един дебелак с пишеща машина „Ъндъруд“, бричетайка. Искал, казва, само да вземе някои сведения, които трябвали на доктора. Опитвам се да му обясня, че аз не съм от лудите, но той вече е измъкнал един син формуляр и го пъха в машината. Седи и се хили насреща ми. Мисли ме за луд, сто на сто.

Задава ми много умни въпроси, да речем: колко души в моя род сами са си видели сметката; или изпитвам ли удоволствие, като кензам. Ама че щурави въпроси! Но това не е най-странното. Най-напред ме пита за името. Написа го — кълве с четири пръста, — после го погледна и плюна. Изплю се направо върху името ми, на хартията. Факт! Викам си: може нещо да е било залепнало на устната му. И се правя на разсеян. После ме пита за номера ми и за частта. Написва и това, погледна написаното — и пак плюна! Рекох си: тоя е от лудите и се е вмъкнал тук, докато доктора го е нямало. А може пък всичко това да не е истина, може самият аз да съм луд. Опитвам се да разгледам по-добре дебелака, без той да забележи. А той пак се хили. На бърната му все още има плюнка. Дали това не е някакъв нов психологически тест, нещо като плювателен тест? Знае ли човек?