Уилям Уортън - Пилето

Цените на птичките се покачват и аз продадох моите на един прекупвач от Филаделфия много по-скъпо, отколкото очаквах. В края на годината имах повече от хиляда долара печалба. Майка ми просто не може да повярва и иска да й плащам като на пансион. Живееш и ядеш в тази къща, казва, а печелиш, кажи-речи, колкото баща ти, значи, трябва да плащаш. Нека си говори. Аз не гледам канарчета заради парите. А баща ми казва не, той щял да сложи парите в банка, та да съм се изучел в колеж. Но мен това не ме интересува. Тъй и тъй не ми се ходи в колеж. Аз искам само едно — да си гледам канарчетата и да си летя с тях нощем, насън. А другаде това не мога да го правя, колежът не става за тая работа.

Много повече ме тревожи друго — навърша ли осемнайсет, ще ме приберат в казармата. И няма начин да ритам срещу това. А в казармата няма да ме оставят да гледам канарчета, знам го. Чудя се дали сънят ще продължи, ако не се занимавам с птички. Много е възможно комисията да обърне внимание на изхвръкналия ми гръден кош и да ме обяви за негоден. Дано.

Баща ми ще ме скъса от смях. Много се гордее, че гледам канарчета, и започва да се хвали в училище, че изкарвам и пари от тях. Там всички знаят, че съм луд на тема птички, но не знаеха, че печеля пари от това.

В час по физика демонстрирах един от моите орнитоптери и те взеха, че го поставиха в салона в стъклена витринка. Такива неща станаха причина да ми викат Пилето, пилешкия запалянко, „предоперен да успее в живота“ Много важно. Правя това, което ми доставя удоволствие. Понякога ми иде да разкажа на Ал за моя сън. Но съм сигурен, че няма да ме разбере; той е такъв реалист. Ще реши, че окончателно съм откачил и толкоз. Освен това боя се да не би сънят да свърши, ако разкажа някому за него.

Тази зима се занимавах по цели часове с малките на Перта. Насън играех и летях с тях, моите дечица, а наяве просто си играех с тях като момче. Като характери те са съвсем еднакви и насън, и наяве, тъй че ми е много лесно да дресирам малките на Перта. Пали ги познавам като собствени деца.

Научих и тях, и Перта да идват при мен, щом им подсвирна. Това подсвирване е най-близкото подобие до звука, който птичката издава, когато е гладна. Опитвам го хиляди пъти. Щом им дам този сигнал, те долитат право на пръста ми, за да се нахранят. Поемат храната било от пръста, било от устата, било от шепата ми. Накрая нито едно не изпитваше никакъв страх — както на времето не се боеше и Пилето. Те наистина са мои дечица, дори наяве.

Вече съм абитуриент. Предпочитам да ходя на училище с колелото, а не с училищния автобус. Не другарувам почти с никого. С Ал се виждаме от време на време, но той е изцяло погълнат от спорта. Тази зима се нави да спечели областното първенство по борба и успя. После участвува в първенството на щата, категория сто трийсет и пет паунда. Ходих да го гледам на областното, но нямах възможност да отида до Харисбърг за финалите на щатското. Там той спечели с туш още в първия рунд.

Един топъл ден към края на февруари решавам да направя големия опит. Избирам едно от малките женски, което най ми е по сърце. То досущ прилича на една от дъщеричките ми от последното мътило. Изнасям го от птичарника на пръста си. Навън оглеждам небето за ястреби и двора за котки. Няма опасност. Изхвърлям го във въздуха от пръста си, както преди това съм го изхвърлял в птичарника. С дресирането на птичките се занимавам в средната част на птичарника, където са кафезите за разплод. Вратите на техните клетки извеждат в тази част. Та изхвърлям го аз към небето, както се изхвърля гълъб или сокол за лов.

То литва, но след малко каца на покрива на гаража. Летежът му, който в клетката винаги е бил безупречен, сега, на открито, е някак тромав. То подскача по края на покрива и ми цвърти. Изглежда толкова мъничко на фона на небето, толкова жълтичко и беззащитно в безкрая на синевата. Подсвирвам и му подавам пръст. То мигом се връща при мен и си взема храна от устните ми. Погалвам го по главицата. То се наперушинва и цвърти. Цвъртежът му се губи в простора. Много е красиво, лимоненожълто, по-жълто от Пилето. В светлината на зимното слънце изглежда толкова чисто и неопетнено.

Изхвърлям го повторно във въздуха и този път то разтваря криле, прелита над двора и каца на покрива на верандата, където някога имаха навика да спят гълъбите. Сърцето ми просто ще изскочи. Толкова е красиво в полет и колко далеч отиде! Устата ми е пресъхнала и едвам успявам да му подсвирна, То долита право при мен и каца на пръста ми елегантно, с прибрани криле, без да пърха.