Уилям Уортън - Пилето

Хрумва ми нова идея: да направя външна врата на клетката — като на гълъбарник. Изрязвам отвор и накачвам от горния му край тънки жички, които висят свободно. Пред отвора поставям дъсчица за кацане. По този начин канарчето може да кацне на дъсчицата и като избута жичките, да влезе в птичарника. Но после не може да излезе, понеже отвътре те опират в прага. Въпросът е ще мога ли да приуча птичките да използуват този вход.

Когато всичко е готово, изваждам канарчетата навън както обикновено и ги пускам да летят. После влизам в птичарника, провирам ръка през отвора и я опирам на дъсчицата. Изсвирвам. Едно по едно канарчетата долитат и кацат на пръста ми. И аз ги вмъквам вътре през отвора. После им давам от хубавата храна. Повтарям всичко това няколко пъти.

След туй, вместо да ги изваждам както преди през другата врата, отмествам жичките тъй, че да освободя отвора, заставам пред птичарника, слагам ръка на дъсчицата и подсвирвам Те скоро се научават да излизат през отвора и да кацат на пръста ми. А аз ги хвърлям във въздуха едно по едно по реда на излизането. Опитваме това няколко пъти, докато започват да го правят машинално. После аз само заставам пред отвора, подсвирвам и те излизат. Не след дълго започват да излизат само щом дръпна настрани жичките на отвора. И накрая се научават да излизат сами и да летят навън, стига отворът да не е запречен от жичките.

Редовно правя следното: карам ги да се връщат при мен чрез сигнала и после пак ги изхвърлям да летят. Опитах се да приуча всяко на различен сигнал, така че да мога да ги викам поотделно, но те вече твърде много са свикнали с досегашния един и същи сигнал. Не можеш да искаш чак толкова от едно канарче. Веднъж, в час по биология, срязах едно от умрелите и видях колко малко е мозъчето му. В същност очите на канарчето тежат повече от мозъка му. Е, мога ли тогава да искам от тях да научат толкова много и толкова сложни неща?

Много повече време беше нужно, за да ги науча да се прибират сами в птичарника. Отначало слагах отвътре от хубавата храна и им свирках. Освен това ги поставях на дъсчицата, но те не щяха и не щяха да избутат жичките. Канарчетата, изглежда, са по-чувствителни на допир от гълъбите. Започнах да издърпвам жичките и тогава те взеха да влизат, примамени от хубавата храна. И едва след това едно по едно добиха кураж да избутват жичките и да влизат сами. Край. Оттук нататък могат да си живеят като волни гълъби. След като триста поколения са живели в клетки, моите канарчета летят сега толкова бързо и леко, че котките и ястребите вече не ме тревожат.

Една нощ насън вдигам глава и виждам отвора; жичките са дръпнати встрани. Долитам до прага, после кацам на дъсчицата. Мечтата на сънищата ми се сбъдва. Ще летя свободно.

Литвам на покрива на птичарника. Подскачам по края и поглеждам надолу, после хвърлям поглед върху двора и покрива на къщата ни. Хубав ден, дръвчетата са се разлистили, по небето плуват големи, меки, бели облаци. От скачам. Правя лупинг във въздуха и усещам плътния въздух под крилете си. Гледам надолу — дворът се смалява. Правя един кръг, след туй кацам на улука. Светът е по-голям и същевременно по-малък. По-голям, защото мога да го обхвана с поглед и сега той е мой повече от всякога.

Излитам от покрива почти право нагоре. Не се насочвам към определено място, просто искам да почувствувам небето. След туй прибирам криле и падам свободно надолу, докато перата ми започнат да свистят от вятъра. Тогава отново разпервам криле, задържам се за миг на място и политам отново нагоре, правейки огромен лупинг. Гледам под себе си.

Долу е нашият двор. Виждам го целия, не е нужно да въртя глава насам-натам. Виж дам цялото бейзболно игрище и погледът ми стига дори отвъд него, по Чърч Лейн, чак до гробищата. Намирам се точно над дървото в ъгъла на двора ни. Спускам се на бавни кръгове и търся клон, на който да кацна. Намирам един на върха на дървото, откъм двора. Кацам и се наперушинвам. Чувствувам се цялостен. Чувствувам се аз чак до върховете на ноктите си.

Поглеждам към птичарника. Перта излиза и застава на дъсчицата. На покрива на птичарника стоят двама от синовете ми и една от дъщерите. Мисля си да им изцвърча, за да видят къде съм, но решавам, че е по-добре да запея. Запявам, огрян от слънцето, и песента ми полита в синия въздух. Имам усещането, че и аз се издигам нагоре заедно с мелодията. Чувствувам се като част от всичко онова, до което моята песен се докосва. Докато пея, Перта литва и каца до мен на клона. Тя изпитва същите чувства, които вълнуват и мен, и иска да я нахраня. Подавам й храна, пея й още, после пак й подавам храна. Пърхам над нея и се съединяваме. Удоволствието никога не е било по-голямо. От хвръквам и летя на малки кръгове над Перта. Пея. Забравям, че съм Пилето; аз съм истинско пиле и това не е сън.