През следващите дни се занимавам с другите малки на Перта. Изхвърлям ги едно по едно и всички те долитат отново при мен. Това е къде по-голямо удоволствие, отколкото с гълъбите. Дори пускането на самолетни модели не е толкова интересно. Защото зная, че тези птички летят за мен, само за мен.
Всяка нощ очаквам и самият аз да полетя извън клетката, но напразно. Това не мога да го разбера. В съня собствените ми дечица хвърчат на воля. Аз само ги гледам как летят, а пък не мога да изляза от клетката.
След една седмица опитвам да изхвърля едновременно две канарчета. Малко се тревожа да не би да не обърнат внимание, като им подсвирна, но всичко минава благополучно. Двете се връщат право при мен. Оставям ги да летят все по-дълго, преди да им дам сигнал за връщане. Една от двойките летя цели петнайсет минути. Веднъж дори притичах до стъпалата на верандата и седнах да ги чакам там, а не пред птичарника. И щом подсвирнах, те пак долетяха при мен без никакви затруднения. Но въпреки всичко самият аз все още не летя; не мога да излетя от клетката.
Насън все по-често се взирам в простора извън клетката и искам да летя там. Казвам това на дечицата си, а те ми обясняват, че летенето навън е нещо съвсем различно. Не летиш, за да получиш храна, нито пък прехвърчаш от пръчка на пръчка, а летиш заради самото летене, напълно освободен от всичко.
Един ден едно от мъжките запя на дървото, дето е надвесено над къщата ни. Каква наслада е да чуеш как такава чудесна песен се носи свободно във въздуха, как ехти под открито небе. В самата нея се чувствува просторът.
Следващия път пускам, всичките едновременно. Крилете им засвистяват и те се разлитат по всички посоки. После почти всяко каца там, където му се е случвало да каца преди. Ах, каква красота са тия жълти и зелени искри, които блещукат по покрива и по току-що разлистилите се дървета. Едно жълтичко пее на комина на къщата. Жълтото се откроява ярко и чисто върху синевата на небето.
Питам се колко ли далеч ще отлетят, ако ги оставя. Отдалечат ли се много, после няма да чуят сигнала ми. Канарчетата нямат инстинкта и усета за дом както гълъбите. Истината е, че не ги бива много за свободен летеж.
След пет минути изсвирвам и седем от дванайсетте се връщат право при мен. Долитат стремглаво и кацат кое на пръстите, кое в шепата, кое на раменете. Влизам в птичарника с тях, както са се накачурили по мен, давам им от смесената храна и ги оставям в клетката. Когато излизам, виждам, че другите са накацали по покрива на птичарника. Подсвирвам им и те долитат на пръстите ми. Всичко е наред. Но се чудя какво ще стане, ако ги подгони някоя котка или ястреб. Ще се сетят ли да се върнат, като чуят сигнала ми, или ще обезумеят от страх? Сигурен съм, че тази нощ ще летя свободно насън, но… уви. Всички те летят навън, а аз оставам в птичарника.
С настъпването на пролетта започвам всеки ден да ги извеждам. Те свикват с това и знаят какво да правят. Останалите, онези, които пазя за разплод, явно не разбират какво става. Насън избягвам да общувам е тях; изглежда: се чувствувам виновен.
Отворя ли вратата на птичарника, моите летци долитат при мен още преди да съм им подсвирнал. Както са накацали по ръцете и раменете ми, излизам от птичарника и стоя на открито. Искам да ги науча да не излитат, ако аз не ги изхвърля във въздуха. Излети ли някое, веднага му сварвам да се върне. Скоро всички научават това правило. То е, като да стартираш по пистата за бягане при фалшив сигнал. Канарчетата напипват средния път между удоволствието от летенето и безопасността.
След месец оставям и дванайсетте, между които и Перта, да летят свободно по цял час. Дворът е тяхната територия и нито едно не се отдалечава много от нея. Понякога някое ще се спусне отвъд оградата към бейзболното игрище, но като види, че там няма дърво за кацане, връща се. Веднъж едно се осмели да стигне чак до изгорелия хамбар на имението, но и то се върна. Всички те вече знаят особеностите на терена и някои отличителни знаци по пътя към птичарника. Все повече се убеждавам, че канарчетата могат да бъдат приучени да живеят на открито, като гълъбите, и в отворен птичарник. Аз все още не мога да летя свободно насън, но започвам да разбирам каква е причината. Преча си самият аз.
Досега свободното летене на канарчетата зависи само от мен, Пилето, момчето. Аз съм този, който ги извежда навън и ги пуска да хвърчат. Насън обаче е невъзможно аз, птичката да поддържам връзка с момчето. Виждам момчето, но не мога да привлека вниманието му, значи, все едно, че не съществувам. Няма кой да ми подсвирне и да ме изведе от птичарника. А в съня друг начин да изляза от него няма. Остава ми само желанието да изляза, но то не е достатъчно.
Читать дальше