Уилям Уортън - Последна любов

Стигам до края и пак се връщам там, където мога да стъпя здраво на краката си. От мен капе пот — резултат от напрежението, страха и безпокойството. Изпълзявам още веднъж по гредата и слагам портрета на Мирабел в далечния край. Скулптурите и свещите оставям в близкия ъгъл, при мъртвите гълъби.

Тихо слизам по стъпалата. Открехвам вратата, оглеждам се внимателно и бързо я затварям и заключвам. Отново прескачам оградата. Излизам на улицата и забързвам покрай мосю Дидро и надолу по „Сизо“, към къщи.

Измивам се в банята и се връщам в спалнята при Мирабел. Вероятно ще трябва да се изкъпя още веднъж, преди да съм свършил. Леките проблясъци на примигващата неонова светлина отвън сякаш оживяват лицето на Мирабел. Странно — за пръв път забелязвам светлините. Отново лягам до нея, за да се подготвя за следващата стъпка на онова, което смятам да направя.

— Мирабел, надявам се, че ще останеш доволна от плановете ми. Не сме разговаряли за това, но измислих само този начин да бъдеш онова, което каза, че искаш.

Не ми се ходи пак до там, но в същото време искам да постъпя правилно, макар да е грешно.

До стената има една картина, която не е изсъхнала — на площад „Сен Сюлпис“. Пъхам я под мишница, като внимавам да не размажа боите. Взимам и нашата бутилка „Поар Уилям“, която отново е почти празна, с изключение на крушата. Тръгвам бързо по улицата, прескачам оградата, качвам се на камбанарията и оставям тези неща, после пак хуквам към апартамента. Не срещам затруднения. Сега трябва само да чакам и да разчитам на късмета си.

Лежа в сумрака и тихо говоря на Мирабел, докато чакаме. Спомням си всичко, преживяно с нея — от мига, в който се сблъскахме, до тази последна чудесна нощ. Дали само снощи тя наистина ме видя за пръв път? Едва не прихвам, когато си спомням колко много се смяхме.

Сигурно е четири сутринта, когато решавам, че моментът е настъпил. Повечето туристи и гуляйджии са се прибрали, а чистачите още не са излезли. Това е най-тихият час от денонощието.

Увивам Мирабел първо в един чаршаф, после — в одеяло. С крайчеца покривам главата й, така както един баща би направил с детето си. Ако някой ме види, надявам се да мина за такъв. В известно отношение тя е мое дете, а аз нейно.

Необезпокояван, аз забързвам по булеварда. Няма никой. Вървя бързо, но се старая да не изглеждам притеснен или уплашен. Влизам в малкия църковен двор, мятам Мирабел на гръб, докато прескачам оградата, качвам се в предверието и отварям вратата. Ключът е в ръката ми. Вратата се заключва автоматично след мен. Успях да свърша най-трудното. В тъмното не е леко да маневрирам покрай ъглите на виещите се каменни стъпала с Мирабел, която е вече вкочанена, но се добирам до камбанарията.

Вдигам капака и после го затварям с крак. Внимателно слагам Мирабел в края на гредата, до мъртвите гълъби. Отново смущавам няколко спящи гълъба, които започват да пляскат с криле, но сетне се успокояват и гукат сънено. Дали знаят кой ще остане при тях?

Запалвам една от свещите. Предпазливо изпълзявам до далечния край на гредата. Слагам свещта пред портрета на Мирабел. Връщам се и на отсрещния край облягам картината на „Сен Сюлпис“. Запалвам свещ и пред нея. Няма опасност пламъците да изгорят масивната дъбова греда. Ще угаснат от само себе си.

Сетне бавно и нежно нагласям Мирабел в средата на гредата. Откривам лицето й. Светлината на свещите хвърля отблясъци по лицето й. Очите й изглеждат отворени и сякаш ме гледат. Усмивката й като че ли е станала по-широка и изразява одобрение. Мисля, че намира театралната ми постановка за забавна. През цялото време й говоря.

— Ти си в камбанарията под небето, Мирабел, с твоите приятели, гълъбите. Струва ми се, че това е най-подходящото място.

Взимам мъртвите гълъби и ги нареждам около нея, сякаш са тържествен кортеж. Между всеки два гълъба слагам по една от нейните скулптури. Кълна се, че в потрепващата светлина на свещите сякаш чувам звуците на клавесина, докато тя свири. Не мисля, че полудявам, но и това е възможно.

Запалвам още две свещи и ги поставям от двете страни на Мирабел. Накрая оставям последната запалена свещ в краката й, а до нея — празната бутилка с крушата. Коленича на пода и за последен път се вторачвам в Мирабел. Дълго стоя така. Опитвам се да запомня всичко — за дългите години, които ми предстоят. Накрая идва време да тръгвам.

— Надявам се, че това ще ти хареса, Мирабел. Ще минат години, преди някой да дойде и да те намери. Близо си до твоя дом и си при онези, които обичаш. Бих искал да остана тук, с теб, но трябва да вървя.