Уилям Уортън - Последна любов

Остава само една картина, последната, върху която работих — изглед от площад „Сен Сюлпис“. Твърде влажна е, за да я опаковам. Облягам я на стената. Оставям и първия портрет на Мирабел. Вторият взимам със себе си.

Сетне започвам да почиствам кутията. Използвам ножчето от палитрата, за да изстържа боята. Измивам добре четките — първо с терпентин, а после със сапун и гореща вода в кухненската мивка. Рисувах много усилено и съм се отпуснал — не подреждам материалите си. Една картина сякаш водеше до друга и винаги бързах да рисувам.

Има няколко четки, които са толкова проскубани, че са останали само няколко косъма от четината. Изхвърлям ги.

През цялото време говоря на Мирабел. Припомням си предимно хубавите ни мигове и ту плача, ту се смея. Тя винаги слушаше съсредоточено празнодумствата ми и сега сякаш пак ме чува, кима и тихо се смее. Още не мога да се разделя с нея.

Завързвам кутията с канап, за да не се отворят краката на триножника и да се изкривят или счупят в багажното отделение на самолета.

Навън е вече съвсем тъмно. Връщам се в спалнята и лягам в мрака до Мирабел. Опитвам се да се съвзема. Върша всичко автоматично и искам да се уверя, че не допускам грешки.

Обръщам се към Мирабел и погалвам челото й. Пръстите ми леко докосват очите, носа, устните, брадичката и шията й. Спомням си как ме изучаваше и отново се разплаквам. Слагам ръка на сковаващото се тяло и заравям лице във възглавницата. Всичко е толкова невероятно.

Накрая се съвземам и се залавям да почиствам апартамента. Първо запалвам всички лампи. Разхождам се из стаите и се наслаждавам на хубавия дом, който споделяхме през последните няколко месеца. После взимам всичките си вещи — дрехите, смокинга, обувките и дори четката за зъби. Пускам ги в един найлонов чувал за боклук. Изваждам храната от хладилника и я слагам в друг чувал. Запазвам само дрехите, с които ще пътувам.

Напълвам ваната, припомняйки си как Мирабел я приготвяше за мен всяка сутрин. Сетне влизам във водата и се опитвам да се отпусна. Изтърквам тялото си така, сякаш искам да сменя кожата си. Целият съм зачервен и тръпна, докато изваждам запушалката на канала, измивам ваната и се бърша с хавлията. Замислям се за майката на Мирабел и за самата Мирабел, която вероятно е извадила същата тази запушалка, за да източи окървавената вода.

Обличам отново дрехите, с които бях през деня, а другите — за пътуването — разстилам на леглото до Мирабел. Оглеждам апартамента още веднъж и завързвам чувалите с найлонов конец. Отивам в спалнята.

— Ще се върна след малко, Мирабел. Трябва да свърша някои неща.

Взимам ключовете за апартамента и за камбанарията, малка метла и още един найлонов чувал. Влизам в музикалната стая на Мирабел и отварям шкафа, където са скулптурите й. Внимателно ги пускам в чувала. Леки са — също като Мирабел. В малкото им пространство е съсредоточена толкова много любов. После взимам няколко от резервните си свещи, кибрит и първия портрет на Мирабел. Часът е около десет вечерта, но е понеделник, така че по улиците няма да има много хора.

Затварям външната врата и слизам по стълбите. Улиците са оживени, но не много. С изключение на картината, аз приличам на метач, подранил за нощното си дежурство или на клошар, понесъл торби с боклуци.

Минавам една пресечка и хвърлям чувалите с дрехите и храната в една от боклукчийските кофи. После пресичам булевард „Сен Жермен“ и се озовавам пред църквата. Внимателно се оглеждам и прескачам оградата. Лесно откривам вратата за камбанарията. Ключът едва се превърта в ключалката. Но вратата се отваря. Влизам и я затварям. Намирам се в пълен мрак. Решавам още да не запалвам свещта и тръгвам пипнешком по изтърканите каменни стъпала.

Не е толкова далеч, колкото предполагах. Стигам до един капак, надигам го и излизам на камбанарията. Поглеждам надолу, към сводовете и виждам уличното движение и тълпите. Съзирам и сградата, в която се намира апартаментът на Мирабел. Представям си я как лежи в леглото ми. През процепите на сводовете прониква достатъчно светлина и аз виждам къде съм и какво правя.

Качвам се на огромната дъбова греда, която подпира камбаните. Надявам се, че няма причина да започнат да бият точно сега, защото вероятно ще загубя слуха си и ще стана глухият художник, ученик на сляпата дама. В десет вечерта няма камбанен звън — нито сватби, нито кръщенета, а само едно тихо и необявено погребение. Подплашвам няколко гълъба и те започват да пляскат с криле като обезумели в мрака, после се успокояват. Върху широката греда намирам няколко мъртви гълъба. Събирам ги на купчина в ъгъла до капака на пода. Гредата е широка най-малко един метър. Сиво-сините зеленикави камбани се очертават застрашително в мъглявината под мен. Отдолу е тъмна дупка. Започвам да пълзя по гредата, като същевременно я бърша от праха. Откакто е била почиствана за последен път, по нея се е събрала много мръсотия.