Уилям Уортън - Последна любов

Изваждам платнената чанта, в която държах дрехите и другите си неща, докато живеех на тавана. Направена е от дебел брезент. С тази чанта се върнах вкъщи от войната и пак с нея напуснах семейството си. Придърпвам стола по-близо до леглото на Мирабел и оставям чантата на масата. Намирам малката отвертка, с която поправях и сменях някои от ключовете за осветлението тук.

После свалям картините от стените. Двайсет и осем са. Продадох девет, така че съм нарисувал общо трийсет и седем през изминалите шест месеца и нещо. Не съзнавах, че съм рисувал толкова много. Но това е само количество, а аз вярвам в качеството на тези картини, което е най-важното.

Залавям се да махам гвоздейчетата от рамките, към които са прикрепени платната. Всяка рамка има по четирийсет гвоздейчета, така че това ще ми отнеме известно време. Започвам да говоря.

Опитвам се да обясня на Мирабел колко е трудно за един художник да бъде невинен. Самият акт да прелъстиш хората да повярват, че цветовете на платното изобразяват нещо друго — небе, светлина, въздух и пространство — никога не може да бъде невинен.

— Да, ти имаш право, Мирабел. Тук, в Париж, където се запознахме, аз се приближавах до едно по-ниско ниво на невинност. Дните, в които бродех из Париж, бяха началото на моя нов живот. Събрах смелост да се опитам да нарисувам скици и акварели, като израз на уважение към красотата, която усещах да тече във вените ми… Но дори когато работехме заедно и ти отприщи чувствата ми в рисуването, така че сцените да се носят във въображението ми като лично виждане, аз все още не бях верен на себе си. Умишлено се опитвах да създам предмет, който да насърчава и улеснява другите хора към преживяване на невинност. Но само по себе си, това не беше невинно.

Продължавам да говоря и да махам гвоздейчетата от картините, да навивам на рула платната, да прибирам рамките и да пълня брезентовата чанта.

— В картините си исках да изразя страхопочитанието и вълнението, които чувствах от видяното и как то е свързано с онова, което ми се струваше, че съм аз.

Спирам и известно време се съсредоточавам върху гвоздейчетата. Сгъвам още няколко платна. Трудно ми е да обясня на Мирабел и на себе си какво искам да кажа. Изваждам от рамката още едно платно.

— Ти разбираш това, Мирабел. Не, естествено, че не разбираш. Мъртва си, а дори да беше жива, не съм сигурен дали щеше да разбереш. Няма значение.

Отново съм на път да се разплача. Поемам дълбоко въздух. Няма начин да сваля платната с треперещи ръце и сълзи в очите.

— Виж какво, искам хората да гледат картините ми, за да могат да споделят радостта с мен. Освен това, аз правя разни неща с композицията, структурата, светлината и размаха на четката, така че това платно да изглежда вълшебно, като прозорец към друг свят, свързан с един миг и едно място, видяно от един човек — от мен. Нещо повече, това е прозорец към въображението, красотата и вълнението. Една малка илюзия от светлина и пространство, на която се опитвам да придам достоверност.

Поглеждам платното, което е наполовина откачено от рамката. Наистина ли съм вярвал в мястото, изобразено на картината? Всичко ли е някаква самохипноза, която не означава нищо, освен да ми доставя удоволствие? Такова ли е изкуството — самозаблуда, самодоволство и лична преструвка?

Вторачвам се в картината. Не, хубава е. За мен тя още има стойност и въздействие, макар и след повече от месец. Но именно в това е проблемът — дали е така и за другите?

— Мирабел, всеки път, когато рисувах нашите картини, аз имах предвид теб. Държах ти да ги видиш. Не беше достатъчно аз да остана доволен. Исках това да бъдат места, където сме били заедно. И тъй като си сляпа и можеш да споделяш вижданията си, струва ми се, че съм успял да го постигна. Знаех, че само за нас двамата картината беше нещо специално, което ни сближаваше. После, след като онази двойка купи „Площад Фюрстенберг“, започнах да чувствам, че нашето видение означава нещо и за другите… Но колцина виждат това вълшебство? Искам да го споделя с колкото е възможно повече хора, но въпреки това да остана верен на себе си и на сюжета. Там е клопката, Мирабел. Понякога рисуваш, за да привлечеш другите — сякаш залагаш стръв за риба. Случва се. Вероятно искам твърде много или съм учил твърде много. А може би само искам ласкателства, пари и успех. Не мисля така, но знам ли. И в това отношение никога не мога да бъда невинен, Мирабел. Нуждая се от твоята сила… Боя се, че когато се върна в Америка и заживея с останалите, с нашите приятели, които ценят успеха повече от всичко друго — а успехът за тях означава пари или признание — аз ще се проваля и ще изгубя вълшебството… Ще мога ли да продължа онова, което започнахме — нашето лично, спокойно и свободно творчество? Не знам и това ме плаши.