Уилям Уортън - Последна любов

Поглеждам Мирабел, която лежи спокойно и се усмихва в голямото легло. Стените около нас са голи. Картините поне бяха хубава украса. Но ако изобразителното изкуство служи само за това, то по-добре отново да се върна в Ем Би Ай. Взимам една от картините от купчината, гледам я няколко минути и се опитвам да се престоря, че не съм я рисувал аз и я виждам за пръв път. Не мога да го направя. Тези картини са част от мен и аз от тях и вече наистина не гледам на тях като на предмети.

— О, Мирабел, толкова ми липсваш. В слепотата си ти ме научи да виждам. И сега, когато мога да виждам не само пасивно, но и активно, като художник, аз не съм сигурен дали ще имам сили да продължа сам… Знам, че Лори ще хареса картините ми. Реакцията й дори към снимките им беше толкова удовлетворителна. Но защо ги харесва? Дали само защото приличат на „картини“? Как би трябвало да изглежда една картина? Художниците не са единодушни по този въпрос. Това явно се променя с времето, почти като модата и архитектурните стилове… Ала някои художници са преминали границите на времето и модата, Мирабел. Рембранд, Шарден, Тициан, Ван Гог, Моне и много други са били верни на себе си в най-хубавите си творби. Толкова верни, че е почти невъзможно да вървиш по техния път. И сега гледам произведенията им и някак се превръщам в тях и навлизам в тяхното време в мистично единение… Да, това вече е нещо, но дали някога ще го постигна? Вече причиних толкова болка на семейството си. Мога ли да оправдая това лудешко търсене на една мечта, която изглежда толкова непостижима, че човек започва да се съмнява в съществуването й? Намираш ли някакъв смисъл в думите ми, Мирабел?

Работя цял следобед. Чашата се напълва с гвоздейчета, а брезентовата чанта започва да се издува от навитите на рула картини. Толкова е странно, като си помисля, че цялата ми радост — моите творби — могат да бъдат сгънати толкова лесно и натъпкани в чантата като купчина мръсни дрехи. Когато бяха на стените, картините изглеждаха нещо много повече и ми внушаваха усещане за възвишеност и завършеност, каквото не познавах, а сега са нищо. Мога да ги изнеса навън и боклукчиите да ги хвърлят в камиона, където ще бъдат смлени и превърнати в по-компактна смет.

Чувам, че камбаните в шест вечерта бият. Не съм гладен, макар че не съм ял цял ден. Дори не искам да мисля за ядене, без Мирабел да седи срещу мен. Това би било признание, че наистина си е отишла. Чувствам, че все още не съм й казал защо съм толкова загрижен за невинността си и за способността да продължа с рисуването така, както ме научи тя.

— Онова, което ме тревожи повече от всичко друго, Мирабел, е, че може би рисувам само за една малка елитна група, предимно хора с пари, които имат времето и интереса да ги гледат и дори да ги купят. Това е в противоречие с причините, поради които искам да рисувам. Щом изобразителното изкуство ще разделя хората по икономически или класов признак, така както правят музиката и литературата, тогава аз не искам да бъда част от него. Това е мой проблем още от студентските години. Хората, които властват в света на изкуството и имат достъп до галериите, музеите, издаването на картините в книги или дори в плакати, не ме интересуват. Те придобиват контрол върху картините като притежания, търгуват, пазарят се за тях и ги продават като всяка друга вещ. Те контролират и разпространението, така че всичко уникално, изтънчено и вярно на себе си и на твореца, всъщност няма шанс да бъде видяно… С почти всички велики художници е било така. Художникът рядко доживява мигът да узнае, че хиляди и милиони хора са направили живота си по-хубав чрез прозренията, които той се е пожертвал да сподели. Достатъчно ли съм силен да живея и да умра като Винсент ван Гог, който не е продал нито една картина и е бил длъжник и настойник на брат си? Явно не е могъл да издържи. Мисля, че и аз няма да мога. Ван Гог е бил наистина невинен, Мирабел, и е умрял такъв. Не мисля, че съм невинен, доверчив и достатъчно търпелив, за да бъда толкова великодушен. Разбираш ли?

Отказвам се. Дори самият аз не съм сигурен какво искам да кажа. Запалвам лампата и продължавам да махам картините от стените. Мръкнало се е, когато навивам на руло и последната и я натиквам при другите. Смъквам чантата от масата. По-тежка е, отколкото мислех, но мога да я вдигна. Тупвам я няколко пъти на пода, за да сместя картините, после стягам ремъка и закопчавам катарамата. Мятам я на гръб. Тежка е, но ще се справя. Брезентовата чанта и кутията с триножника ще бъдат багажът ми за пътуването до вкъщи.