Уилям Уортън - Последна любов

— Жак, щом мисля, че си стар, как ли изглеждам аз? Трябва да обещаеш, че ще скриеш портретите ми и всички огледала в къщата. Инак отново ще загубя зрението си. Не мисля, че ще мога да се погледна.

— Не бъди глупава, Мирабел. Нямаше да съм тук, ако не беше привлекателна. Не е ли достатъчно, че аз те намирам за хубава? Какво още искаш?

— Ти си художник, Жак, и ме виждаш като насън. Аз не съм художничка. Страхувам се, че ще се видя такава, каквато съм в действителност — възрастна. Не искам това.

Тя кротко се сгушва на гърдите ми. Сърцето й бие като пеперуда, която се блъска в прозорец.

— Много съм уморена, Жак. Може ли вече да заспиваме? Утре ще се тревожим за зрението ми. Дотогава ще бъдеш моят красив, чудесен, и мил любим. И ме прегърни, за да ме предпазиш от всички трудности на този свят. Моля те.

Тя се умълчава. След няколко минути заспива. Бавно я отмествам от себе си и я слагам на леглото. Подлагам възглавница под главата й. Очите й са затворени. Толкова е красива. Винаги спи със затворени очи, макар че не вижда. Чудя се дали всички незрящи правят така.

Готова съм. Имам всичко, за което съм мечтала в слепотата си. Жак ще бъде завинаги мой в сърцето и душата ми.

Дните ни заедно бяха чудесни — свирихме, работихме и се любихме. Изживявала ли е някоя жена такава наситеност в любовта? Той знае, че го обичам и колко много означава за мен. Възрастта няма значение. Когато за пръв път го видях, веднага разбрах колко по-възрастен е той от мен — в сърцето си. От него се излъчва такава тъга, но е толкова смел. Никога няма да бъда като него.

Надявам се, че ще постъпи така, както го моля, когато това се случи. Ще стане скоро. Опитвам се да го прикривам, но усещам, че немощта ме навестява все по-често. Знам, че Жак е достатъчно силен да ме загуби по този начин, защото има толкова много — работата си, съпругата и децата. Ще имаме достатъчно време.

Колко ли време ще мине, преди да намери бележката ми? Страхувам се, че ще я открие, преди да съм си отишла, затова я скрих добре. Много е трудно слепец да скрие нещо от зрящ човек. Трябва да заспивам. Много съм уморена.

Събуждам се. Всичко изглежда спокойно. Лежа със затворени очи и се ослушвам. Осъзнавам, че не чувам Мирабел да се движи из апартамента. Обикновено го прави толкова тихо, че едва я чувам.

После отварям очи и виждам, че тя е още в леглото, до мен. За пръв път е останала тук. Почти винаги излиза от стаята, без дори да разбера. Спи тихо и спокойно по гръб, а на лицето й сияе лека усмивка. Усещам силен прилив на чувства към нея. Изглежда толкова крехка, дребна и уязвима. Трудно е да повярвам, че в слабото й тяло има толкова много сила. Чудя се дали отново ще ме види, когато се събуди. Ще бъде чудесно. Невероятно.

Навеждам се и нежно я целувам по устните. Студени са. Тя не реагира. Вглеждам се по-внимателно. Сякаш не диша! Скачам на колене.

— Мирабел? Мирабел! Добре ли си?

Никаква реакция! Слагам ръце на челото й и нежно прокарвам палци по затворените очи. Не е възможно — дори очите й са студени. Сърцето ми започва да бие толкова силно, че разтърсва цялото ми тяло. Импулсивно я прегръщам и я притискам до себе си. Цялата е студена и макар да не е скована, не откликва. Започвам да плача.

Ридая неудържимо. За себе си и за Мирабел. Не знам защо не съжалявам повече за нея и никога няма да го разбера. Тя е мъртвата. Животът си е отишъл от нея през нощта, точно когато Мирабел прогледна и започна да живее в този свят. Възможно ли е дълбоко в душата си да съм чувствал, че щом започне да вижда, тя ще бъде обречена? Не знам. Едва не полудявам и егоистично се давя в собствената си скръб. Струва ми се невероятно.

Седя така, прегръщам я, милвам я и хлипам, изпитвайки отчасти чувствата й като дете, когато е намерила мъртвата си майка. Никога не съм имал пряк допир със смъртта. Дори родителите ми са живи. Невъзможно е да я приема. Доскоро Мирабел беше с мен и споделяхме най-интимните си мигове, а сега я няма и никога няма да се върне.

Не знам колко време стоя така. Притиснал съм я до себе си и ту ридая, ту мълча. Мъртвешката тишина ме кара да спра собственото си сърце и да се присъединя към спокойната и тиха Мирабел.

После внимателно я слагам в средата на леглото. Тя изглежда толкова самотна. Приглаждам бялата й нощница, скръствам ръце на гърдите й — една върху друга, както ги стискаше, когато беше развълнувана от нещо. Още плача, но усещам, че ме обзема вцепенение и примирение. Внимателно я завивам до брадичката — все едно, че спи сама. Започвам да й говоря. Коленичил съм до нея.