Уилям Уортън - Последна любов

Мирабел казва, че е готова да ми изсвири откъси от „Английските сюити“. Занасям стола си в тъмната музикална стая и тя започва. Трудността на творбата се губи в овладяната сдържаност и плам, с които Мирабел свири. Съсредоточеността й е невероятна. Пренасям се в един свят на музика, звезди, математика, прогресии, повторения и съвършенство, където не усещам дори тялото си. Не мога да повярвам в това, когато тя спира. Нямам представа колко време е минало. Изумен се приближавам до нея.

— Мирабел, беше толкова хубаво. Не мога да ти опиша какво означаваше това за мен. Ти ме заведе в мислите си и ми представи Бах по начин, който не познавах. Не знам дали някога съм бил по-близък с теб. Благодаря ти.

— Свирих специално за теб, Жак. Това беше най-доброто ми изпълнение, защото знаех, че свиря за теб и за нас. Мисля, че усещам мислите ти в главата си — както и мислите на Йохан Себастиан Бах. Беше такова удоволствие да чувствам, че сме заедно в музиката.

През нощта, когато тя идва при мен, музиката е още с нас. Сливаме се в едно, носим се в собствения си ритъм, изтръгваме мелодии от телата си, вдигаме ръце в кресчендо и се милваме така, както пръстите галят клавишите, докато усещаме взаимно вибрациите си.

Както обикновено на нощното шкафче съм оставил запалена свещ, за да видя как Мирабел влиза, тихо пристъпва към леглото ми, вторачва се в мен с незрящите си очи и после се мушва под завивките. Това е част от нашия ритуал.

Отметвам тежкия юрган и изучавам тялото й на оскъдната светлина. Отдаваме се на взаимни ласки. Не разговаряме много. Чуват се само звуците на насладата ни. Свършвам в нея, докато тя е върху мен и плитката й пада на лицето ми. Усещам, че Мирабел е на път да се пренесе в друг свят. Започва да се движи по-енергично и да се тласка така, както никога не е правила.

— О, Жак! Мисля, че го изпитвам. Музиката става все по-силна. Je suis perdue… 20 20 Свършено е с мен (фр.) — Б.пр. Прегърни ме, Жак! Не ме пускай! Никога! Дръж ме.

Сетне издава продължително стенание — почти писък, но гърлен. Подпира се на ръце, за да се извива над мен — досущ леко белолико дяволче с черни очи. Започвам да се движа в ритъм с нея и усещам, че потрепервам конвулсивно, докато семето ми се впръсква в нея. Чувствам се съучастник в тихото й опиянение.

Наблюдавам изражението й. Килнала е глава и е затворила очи. Поглежда ме. Пламъкът на свещта се отразява в очите й. На лицето й се изписва ужас.

— Виждам те, Жак! Боже мой, та ти си старец! По-възрастен си от баща ми! Как е възможно?

Не знам как да реагирам. Толкова съм щастлив, че Мирабел вижда, но това беше последното, което очаквах да каже. И аз се вторачвам в нея.

— Сигурна ли си, Мирабел?

— Да. Косите ти са сиви, а брадата — бяла. Лице на възрастен мъж. Не знаех.

— Но нали знаеше, че съм на петдесет години и имам четири големи деца? Би трябвало да се досетиш. Сигурна ли си, че виждаш?

— Разбира се. Но имах толкова различна представа за теб. Моля те, не се обиждай. Дай ми време да свикна. Колко е странно.

Тя скланя глава на гърдите ми, но без да ме гледа. Усещам как сълзите й се стичат по гърдите ми. Започвам да подозирам, че пак ще загуби зрението си.

— Добре ли си, Мирабел?

— Да. Чувствам се чудесно. Имаш право. Аз съм една глупава стара жена, която разсъждава като малко момиче. Толкова ми е трудно да го проумея.

Тя се надига и ме поглежда в очите.

— Обърни глава наляво и надясно, за да мога да те видя по-добре. Моля те, Жак.

Бавно завъртам глава на възглавницата.

— Да, наистина си много хубав, когато се опитам да те видя с очите на една възрастна жена, каквато съм. Трябва да знаеш, Жак, че това е голям шок за мен. Изумена съм, че все още виждам.

Тя предпазливо обръща глава и оглежда стаята.

— Направил си я толкова красива. Много по-хубава е, отколкото в спомените ми.

Изведнъж Мирабел започва да се кикоти, а после — да се смее на глас. Смее се толкова силно, че се уплашвам за нея. На няколко пъти се опитва да каже нещо, но не може.

— О, Жак… Толкова съжалявам… Сигурно си се почувствал ужасно, когато те нарекох старец. А всъщност възрастната съм аз… Толкова е смешно и странно. Искрено съжалявам. Разбираш ли ме? Прощаваш ли ми?

Иронията на ситуацията започва да разсейва напрежението ми. Страхът и шокът ми намаляват. И аз започвам да се смея. Това кара Мирабел да се смее още по-неудържимо. Прегръщам я и двамата се тресем и вибрираме от смях. Не знам колко време минава. Сетне тя казва: