Уилям Уортън - Последна любов

Но когато портретът е готов и го показвам на Мирабел, макар да съм сложил огледало зад себе си, за да може, ако иска, да види как се осъществява цялата картина и въпреки че съм й обяснил всичко, което направих и защо го сторих, тя не го вижда.

— Съжалявам, Жак. Мисля, че не искам да се видя като възрастна. Ти ме караш да се чувствам толкова млада и щастлива. Знам, че у мен има нещо, което се страхува.

— Но, Мирабел, аз те нарисувах така, както те виждам, с цялата си любов, дълбоко възхищение, уважение и страст към теб. Всичко е там, на портрета. Колко много искам да се осмелиш да го видиш.

— Знам, Жак. Вероятно ще прогледна. Ала се боя, че няма да се видя така, както ти ме виждаш. Трябвала видя портрета със собствените си очи и това ме плаши. Трудно е да ти обясня, но понякога имам чувството, че се намирам в мехур, който ме съхранява жива и щастлива. Като гледам картините ти, все едно виждам как ужасният свят се прецежда през паравана на твоята любов, ала мехурът остава непокътнат и аз съм в безопасност. Още нямам достатъчно увереност в себе си и във всичко останало, за да стана част от външния свят. Моля те, бъди търпелив.

Едно от нещата, които обичаме да правим, е да ходим в неделя в единайсет и трийсет в църквата „Сен Сюлпис“. Там се намира един от най-големите органи в света, на който свирят някои от най-великите съвременни органисти.

В единайсет и трийсет литургията свършва и музикантите започват да свирят класическа музика, а не само религиозни химни. Изпълняват предимно Бах. Високият свод на тази инак грозна църква има чудесна акустика. Мирабел е намерила идеалното място, където в цялата си сложност се събират гръмовният грохот на големите тръби и нежният трепет на малките.

Седим неподвижни и развълнувани. Концертът е безплатен и само онези, които знаят това, остават да слушат. Бавим се, докато първите обедни камбани започнат да бият и концертът свърши. Най-голямо удоволствие ми доставя да извървя цялото разстояние до органа, който се намира на балкона пред прозореца от цветно стъкло. После минаваме през отворените врати и излизаме на площада с пеещите фонтани. Чудната промяна в звуците — от органа до камбаните и сетне на водата — е вълшебна.

Това също е едно от нещата, които споделяме. Само ми се иска тя да може да види онези високи сводове, осветени от цветното стъкло, каменната порта на църквата, искрящия площад със статуите на епископите и огромните лъвове, около които се плиска водата и отразената светлина. Но Мирабел вероятно се наслаждава на звуците повече от мен, защото нищо друго не отвлича вниманието й.

Животът продължава. Става все по-хладно. Минал е Денят на всички светии. В този ден завеждам Мирабел на гробищата в Монпарнас. Намираме гроба на Роланд и на родителите й.

Мирабел не е била там, откакто сестра й е починала. Пазачът проверява в една голяма книга и ни казва къде са гробовете.

Мирабел се навежда над надгробните плочи и проследява с пръст имената на родителите си и на Роланд. Оставяме цветята, които сме донесли. Гробовете са ужасно обрасли и плочите са покрити с мъх. Започвам да плевя бурените. Мирабел се присъединява към мен и след два часа всичко изглежда грижовно поддържано.

— Добре ли изглеждат сега, Жак?

— Чудесни са. Можеш да се гордееш. Според мен това са най-хубавите гробове тук.

Не лъжа. Повечето гробове са покрити с гладък масивен мрамор с позлатени надписи и украсени с изкуствени цветя или с малки черно-бели емайлирани плочки, на които пише: „Souvenirs à notre père et mère“ 18 18 В памет на нашите баща и майка (фр.) — Б.пр. или „Nos regrets“ 19 19 Ние скърбим (фр.) — Б.пр. .

— И аз трябва да бъда погребана тук, Жак. При семейството си. Но аз не желая. Не е ли ужасно?

— Не мисли за погребения, Мирабел. Наслаждавай се на този хубав слънчев ден заедно с мен.

— Наслаждавам се, но това не ми пречи да мисля за погребения. Знаеш ли къде бих искала да ме погребат? На небето. Не да ме кремират — това е ужасно, а да намеря някакъв начин да отида на небето. Не говоря за рая. Искам да бъда във въздуха, където се извисява и изчезва музиката. Разбираш ли?

Притискам я до себе си. Сега сме влюбените на гробището. Замислям се за сестрите Бронте и за това как любовта и гробовете могат да бъдат така сложно преплетени.

— Мисля, че разбирам, Мирабел. Ако можем да се откъснем от гравитацията или да ни изстрелят в космоса и да се носим там — недокосвани и сами, ще бъдем толкова извисени над всичко. Като музиката, както ти казваш.