Уилям Уортън - Последна любов

— Моля те, Мирабел. Нека да се преструваме. Направи го заради мен.

Тя се вторачва за миг в лицето ми с чувствителните си незрящи очи, после бавно става и се приближава до бюфета, където държи шишето. Докато се връща към мен, на лицето й разцъфва усмивка.

— Какво си направил, Жак? Бутилката е пълна. Вода ли си налял? Опитваш се да превърнеш водата във вино като Христос, така ли?

— Искаш ли да донеса чаши, Мирабел?

Тя оставя шишето на масата, отново отива до бюфета, взима чаши и ги слага до ликьора. После сяда.

— Моля те, Жак, отвори бутилката. Както преди. Натиснах тапата много навътре, за да не влезе въздух и крушата да се развали.

Подава ми тирбушона. Вкарвам го в корка и лесно издърпвам тапата. Напълвам чашите догоре. Мирабел слуша. Не говорим. Сетне вдигам чаша. Тя усеща това и протяга ръка.

— За Мирабел, най-чудесната жена на света, за която, както за крушата в тази бутилка, времето е спряло. Честит рожден ден.

Пием. Изгарям от нетърпение да видя реакцията й. Рискувах. Не исках да свещенодействам, но в същото време не можах да устоя на съвпадението. Мирабел отпива, вторачва се в мен, после пак пие.

— Много е хубав, Жак, но не е същият. Ароматът е съвсем различен. Ала аз не разбирам много от тези неща.

— Да, Мирабел. За рождения ден исках да ти подаря нова бутилка с круша. Претърсих Париж, но никъде не можах да намеря такъв ликьор. Накрая влязох в един специализиран магазин близо до Пантеона. Имаха „Поар Уилям“, но без круша. Разказах на продавача някои неща за нас. Казах, че го купувам за една прекрасна жена на име Мирабел. Очите му светнаха. Бързо се обърна и слезе по едни стълби зад щанда. Върна се с прашна бутилка.

— Сър, това е двайсет годишен ликьор „Мирабел“, направен от баща ми. Сигурен съм, че ще ви се види превъзходен. За да се приготви добре, трябва да оставите плода да узрее на дървото, докато стане готов да падне, после внимателно да оберете другите круши, да ги сложите в дървена бъчва и да ги оставите да ферментират. Няма нужда от захар. Ето, така приготви баща ми този ликьор „Мирабел“. Това е последната от осемдесетте бутилки. Погледнете годината, която е написал — 1953.

— И така, Мирабел, купих ликьора и го донесох тук. Щях да ти го подаря за рождения ден. Сетне ми хрумна да излея съдържанието в твоето шише. Навярно продавачът нямаше да одобри онова, което правех с чудесния ликьор на баща му, но се надявам, че ти нямаш нищо против. Твоето одобрение е всичко, от което се нуждая.

По лицето й отново се стичат сълзи. Заобикаля масата и за пръв път сяда на коленете ми. Макар отношенията ни да са интимни, за пореден път се изненадвам колко е лека — костите й сякаш са кухи като на птица. Държи чашата в ръката си.

— Моля те, Жак, пий от моята чаша, а аз ще пия от твоята. Ще бъда много щастлива. Това е стар обичай. Майка и татко правеха така на всеки рожден ден, който си спомням.

Пием и Мирабел скланя глава във вдлъбнатината между врата и рамото ми. Дълго седим така.

Вечерта, докато тя се упражнява на клавесина, аз пиша на семейството си. Мирабел още работи върху „Английските сюити“.

Лори ми изпрати писмата на Хелън и аз ги чета едно по едно, в реда, по който са писани. Някои ме разплакват, други ме разсмиват, но всички я разкриват по начин, по който не съм я познавал — сериозна и със страхотно чувство за хумор. В повечето случаи се отнася към раздялата ни с Лори несериозно, ала понякога добре прикритото нейно и на Лори възмущение прозира. Нарича ме „отхвърлен от обществото“. Започвам да разбирам, че ме обича и иска да бъде близо до мен, но аз винаги съм бил недостижим за нея.

Чета писмата и отговарям на всяко. Опитвам се да обясня какво съм изпитвал, когато съм ги напуснал — чувството, че съм изгубил себе си и съм тръгнал на някакъв личен кръстоносен поход. Разказвам й как съм намерил нещо от онова, което мисля, че всъщност представлявам и съм много щастлив. Подробно й обяснявам преживяванията си. В много от писмата си Хелън описва какво прави в училище или за приятелките си. Знам, че сега всичко това не е актуално, но отговарям така, както бих искал да отговоря навремето. Щом писмата са важни за нея, аз също държа на тях.

Получавам писма и от другите деца. Джак е някак сдържан. Предполагам, че като най-голям, той ме мрази най-много. Но в писмата си е сърдечен и разказва за новата си работа. Останалите две деца обясняват надълго и нашироко защо не са ми писали, но не питат защо съм ги напуснал. Предполагам, че Лори ги е инструктирала да бъдат учтиви.