Уилям Уортън - Последна любов

— Наистина ме разбираш, Жак. Понякога си мисля, че музиката е като звездите. Поне ми се иска да е така.

Деветнайсети ноември е рожденият ден на Лори. И тя ще стане на петдесет години. Написала ми е чудесно писмо, в което ми разказва колко много е харесала снимките на картините ми. Разбирала какво съм изпитвал през всичките онези години, когато работех, за да улесня нещата за семейството, докато в същото време ме е измъчвало такова страховито видение. Употребила е тази дума — „измъчвало“.

Дълго мислих за това. Предполагам, че така го е почувствала. Вероятно тази е най-уместната дума. Но знам, че вината не е изцяло нейна и се опитвам да й обясня как гордостта, стремежът да изпъкна и необходимостта да привлека вниманието на шефа си са били другите причини — освен да печеля пари за семейството си — да стоя в Ем Би Ай. Държах се като дете. Много пъти дори забравях, че някога съм искал да стана художник. Дори се шегувах за това с колегите — нещо от сорта на „Представяте ли си“.

Казвам на Мирабел, че бих желал да изпратя една от нашите картини за рождения ден на Лори.

— Чудесна идея, Жак. Сигурна съм, че съпругата ти ще бъде много щастлива. Имаме толкова много картини и не трябва да бъдем егоисти, нали?

Ала изборът се оказва сложен. От една страна, искам да подаря на Лори онази картина, която намираме за най-хубава. Но от друга ни е трудно да се разделим с която и да е от тях.

Цял следобед се опитваме да вземем решение. Толкова е забавно, когато споделям видяното с Мирабел. Сякаш гледаме някаква вълшебна телевизия, в която ние играем главните роли и правим всичко заедно. Все едно преживяваме една и съща мечта.

— Жак, трябва да решиш сам. Аз не мога да преценя достатъчно добре. Дори се чудя как ти дава сърце да ги продаваш. Знам само, че искаш да бъдеш независим и да имаш собствени пари, но ти е трудно да се разделиш с някоя от картините си. Трябва да решиш сам.

Тя става и отива в дневната. Седя на мястото си и накрая решавам да подаря на Лори картината, която нарисувах на улица „Пренсес“ и по-точно къщата, където е живял Шарден — един от любимите й художници.

Изваждам гвоздейчетата с отвертка, после навивам на руло платното. Слагам гвоздейчетата в едно найлоново пликче и разглобявам рамката. Поставям всичко в кръгла картонена кутия и я пускам в пощата. На формуляра написвам „плакат“. Опитът за изнасяне на картини от Франция може да означава множество бюрократични процедури. Но така е по-лесно — ако ти провърви, разбира се.

На следващия ден започвам да рисувам автопортрет. Пак вали и ми трудно да виждам, макар че пердетата са вдигнати и съм насочил към себе си стоватова крушка.

Разполагам се и се вглеждам в лицето си — така, както съм се научил да правя. Напоследък не се гледам често. От една страна изглеждам по-възрастен, от друга — по-млад. Определено имам по-здрав вид и мисля, че съм започнал да напълнявам. Макар че бягам, двамата с Мирабел се храним фантастично, пък и обмяната на веществата ми се е забавила с годините.

Рисувам цял следобед, докато се смрачава. На другата сутрин продължавам. Работя, а Мирабел се грижи за гълъбите си. Готвим петел във винен сос и от време на време отивам в кухненския ъгъл да разбъркам яденето. Нищо чудно, че пълнея. Само от уханието слагам няколко килограма.

Обядваме и Мирабел измива чиниите. После сяда на леглото зад мен. Опитвам се да й обясня какво правя, къде се затруднявам и кои части ми харесват. Завършвам автопортрета и се чудя дали Мирабел ще може да го види.

Надявам се да чуя възклицанието й, но уви. Оставям четките.

— Свърши ли, Жак?

— Да, Мирабел. Мисля, че ако се опитам да добавя нещо, ще разваля автопортрета.

— Значи е готов. Толкова съжалявам, че не мога да го видя. За миг помислих, че ще прогледна и облаците и мракът ще се разсеят, но умът ми се затвори и пред очите ми нямаше нищо. Все едно се опитвах да изпитам оргазъм. Вероятно просто трябва да ти се случи, без да се насилваш.

Решавам, че след като тя не може да го види, ще изпратя автопортрета на Лори и децата. По този начин част от мен ще бъде с тях. Дълго го съзерцавам, после прибирам боите. Сякаш гледам някой друг. Дори лицето в огледалото изглежда чуждо. До известна степен автопортретът прилича повече на „мен“, отколкото на начина, по който мисля, че изглеждам. Но, в края на краищата, никой от нас не знае как всъщност изглежда и винаги изглеждаме различно на различните хора.

Вечерта не пиша. От няколко дни не съм получавал писма и автопортретът беше моят начин да опиша как съм и какво се е случило в живота ми.