Уилям Уортън - Последна любов

Опитвам се да им отговарям както на Хелън с надеждата да изградя мост над пропастта в живота ни. Откривам, че пиша часове наред, като обяснявам, без да се оплаквам и да моля. Най-много искам да наваксам за изгубеното време — не само за онези дълги последни месеци, но за всичките години, през които съм бил с тях само физически.

Пиша все по-интимни писма на Лори. Започвам от самото начало на моята сага и й разказвам всичко, което се е случило. Само основните ми преживявания и чувства изпълват двайсет и пет страници и ми отнемат три вечери.

После се опитвам да й обясня за Мирабел и мен. Описвам как сме купили смокинга и цилиндъра и сме отишли в „Льо Гран Вефур“. Разказвам й за гълъбите на Мирабел, за клавесина и как съвсем сама е научила няколко чужди езика. Добавям, че всяка сутрин прави упражнения от йога, докато аз бягам навън. Обяснявам как е ослепяла и ужасния шок от преживяното и как вижда картините ми, но нищо друго.

Пропускам да спомена кое е накарало Мирабел да прогледне, но разказвам как сме започнали да рисуваме заедно и как е отворила ума и сърцето ми за красотата на света, така че картините ми да имат смисъл.

Трудно е да напиша всичко това и в същото време да не нараня чувствата на Лори. Но съм убеден, че трябва да постъпя така, ако искаме някога отново да бъдем заедно. Не искам да крия от нея какъв съм станал. Например, споменавам, че имам брада и това ми е забавно. Питам я дали ще й бъде трудно да ме възприеме така и да свикне. Добавям, че косата ми е посивяла. Откакто се разделихме, аз съм се изменил — челото ми вече оплешивява, а брадата ми е още по-бяла.

Лори ми пише прекрасни писма, в които разказва за живота си и за децата. Уверява ме, че те не изпитват лоши чувства към мен, с изключение на Джак.

Чудесно е, че съм във връзка с всички тях. Тревожа се за Мирабел. Нямаме много време да бъдем заедно — дълго пиша и рисувам. Пък и след това съм адски уморен. Нямам никакви сили. Изтощен съм.

Тя винаги разбира кога съм свършил да пиша. Излиза от музикалната стая, застава зад стола, слага ръце на главата ми и започва да ме разтрива. Ръцете й са малки и нежни, но силни. Премахват напрежението ми.

Често ме кани в музикалната стая и свири за мен. Има богат репертоар — включително Скарлати, Хендел и други, за които не съм чувал. Сякаш силата й се влива в мен чрез музиката. Предполагам, че това е защото аз самият не умея да свиря. Музиката е храна за душата ми. Възприемам я със сърцето си и звуците се разнасят из тялото ми.

Понякога, особено след като съм рисувал цял следобед, аз заспивам, докато я слушам. Мирабел казва, че няма нищо против. Знаела, че се нуждая от сън. Идва при мен, нежно милва челото и докосва затворените ми очи, носа и устните с леки като перца целувки, докато се събудя. После ме завежда до леглото.

Друг път съм заспал отново, когато тя ляга до мен. Нежно ме докосва навсякъде и с чувствителните си пръсти разбира дали искам да спя.

Обикновено, колкото и да съм уморен, Мирабел успява да ме възбуди и любенето ни е като сън — нежни, унесени и бавни движения, непрекъсвани от мига на обладаването и леки тласъци, сякаш сме под вода. Тя се научи да ляга върху мен и да контролира сама движенията на сексуалното ни единение. Изпитвам оргазъм и заспивам. Толкова е лека, че почти не я усещам. Чувствам само силата й.

Рисуването върви добре. Когато вали, рисувам в апартамента. Първо поглеждам през прозореца, сетне нареждам малки натюрморти в стаята. Като студент мразех да рисувам натюрморти. Но сега, когато разбрах, че личното виждане е по-важно от сюжета, намирам натюрмортите за интересно предизвикателство. Това е хубаво и за Мирабел. Тя се настанява удобно до мен, без шумът и суматохата на улицата да й пречат.

Един ден, когато вали, започвам да рисувам друг портрет на Мирабел. Правя го, защото първият е единствената картина, която не може да види. Щом се появи в полезрението й, тя мигновено ослепява за всичко. Наистина е странно. Сутринта, когато за пръв път видя картините, бях закачил портрета на стената над леглото ми, настрана от другите. Обичам да го гледам, докато се събличам да си легна. Сега искам да се опитам да я нарисувам с новото си виждане, умения, познания и любов към нея. Свършвам и го сравнявам с първия. Толкова е различен. Не знам колко се е променила Мирабел и доколко това се дължи на промяната в мен. На първия портрет тя изглежда спокойна, скована и излъчва по-малко жизненост и радост — младото момиче, което опознах в нея. На втория портрет размахът и движенията на четката са по-отчетливи и по-успешни в изобразяването на Мирабел — поне такава, каквато я познавам сега. Но и на двата не личи, че е сляпа. Подозирам, че никога не съм гледал на нея като на незряща.