Уилям Уортън - Последна любов

— Мисля, че си пиян, Жак, а още не сме започнали.

— Наистина съм пиян, Мирабел. Да се напием заедно.

Посягам под масата към ръката й. Хладна е и суха. Обвивам я с топлите си пръсти. С другата си ръка прелиствам менюто.

— Да започнем ли с охлюви, мила моя, или предпочиташ някой друг ордьовър?

— Нали така решихме, преди да дойдем, Жак? Да си поръчаме по шест охлюва.

— Точно така, Мирабел. И ти ще си вземеш телешко фрикасе, а аз — говеждо по бургундски. В момента ги търся в менюто, но не ги виждам. Ако си спомням добре, храната в този ресторант е много изискана. Едва ли ще имат селско ястие като моето говеждо, но може да са го кръстили с някакво превзето име. О, ето го твоето телешко фрикасе. Провървя ни.

В същия миг сервитьорът се приближава към нас. Застава от другата страна на масата с безизразно лице и тефтер и молив в ръка. Казвам му, че ще започнем с охлюви, по шест за всеки. Оня си записва.

— Et ensuite? 15 15 А след това? (фр.) — Б.пр. — изкуствено се усмихва той.

— За мадам — телешко фрикасе, а за мен — говеждо по бургундски.

Затварям менюто. Усмивката му се смразява.

— Nous n’avons pas le boeuf bourguignon, monsieur. 16 16 Нямаме говеждо по бургундски, господине (фр.) — Б.пр.

Е, поне е откровен. Отново отварям менюто. Виждам петел във винен сос и си го поръчвам. Знам, че няма да е толкова вкусен, колкото го прави Мирабел, но поне харесвам това ястие. Сервитьорът записва поръчката и се отдалечава.

— Жак, разкажи ми какво още виждаш.

Оглеждам се и започвам да й разказвам за по-смешните особи, седнали на някои от масите. Трябва да призная, че ги описвам като карикатури. Мирабел се разкъсва между желанието да се изкикоти или да се опита да ми затвори устата. Барманът идва отново.

— Qu’est-ce que je peux voux offrir comme vin, monsieur? 17 17 Какво вино да ви предложа, господине? (фр.) — Б.пр.

Дава ми менюто с вината. Дори не го отварям.

Отговарям на английски.

— Имате ли нещо от рода на обикновеното „Кот дю Рон“, мосю?

Той се навежда над мен и започва да прелиства менюто, докато стига до страницата с „Кот дю Рон“. Сетне проговаря на сносен английски със силен акцент.

— Това е обикновено, но силно „Кот дю Рон“, мосю.

С молива посочва, че цената е сто седемдесет и пет франка. Нека да си мисли, че съм неграмотен.

— Добре. Донесете ни една бутилка. Ще стигне.

Той се затваря в себе си, записва поръчката в тефтера си, завърта се на пети и издърпва менюто с вината от ръцете ми. Усмихвам се на Мирабел.

— Жак, по тона ти долавям, че си ядосан на тези хора. Сторили ли са нещо лошо?

Хващам двете й ръце. Студени са.

— Не, Мирабел. Те са чудесни и аз много се забавлявам. Само дето всичко това ми се струва неправилно, когато си помисля за начина, по който живеем и за искреността между нас. Това тук е толкова изкуствено. Не съответства дори на храната. Предполагам, че ми напомня твърде много за миналия ми живот и всъщност съм ядосан на себе си. Обещавам, че ще спра да се дразня.

— Може би е по-добре да си тръгнем. Какво биха могли да ни направят? Ще платим шампанското и ще излезем.

— Не ме изкушавай, Мирабел. Нека да празнуваме. Искам да се забавляваме и да не развалям нищо. Обещавам, че ще прекараме чудесно рождените си дни.

Така и стана. Смяхме се много — за онова, което трябваше. Аз престанах да се подигравам на хората около нас. Шегувахме се за наши лични неща — предимно със себе си и с дрехите, с които сме облечени. Започнах да съжалявам сервитьорите, управителя и дори бармана. По дяволите, те само се опитваха да си изкарват прехраната. Вероятно не вярваха повече от нас в цялата тази превзетост.

Завършихме с шоколадов мус и кафе.

— Жак, след този шоколад и кафето, едва ли ще спим довечера.

— Наистина ли искаш да спиш, Мирабел?

Стискам ръцете й, после крака й под масата. Чудя се дали някой друг в заведението прави същото. Струва ми се, че не. Всички останали са толкова сериозни.

— Не, Жак, не искам да спя. Желая да опитвам вкуса ти. Знам, че той е по-хубав от всичко, което биха сготвили в този ресторант. Вкусът е толкова естествен и разнообразен. Безсрамна ли съм?

— Мисля, че си чудесна, Мирабел. Освен това имаш добър вкус. И твоят вкус също е приятен.

Връщаме се пеша. Мирабел не иска да вземем такси. Миришели на цигарен дим и на парфюма и потта на други хора. Не знам колко е часът, но светлините на сградите още не са угасени. Уличното движение е намаляло. Вървим бавно, усещайки как виното, мусът и кафето се смесват в телата и ни правят отстъпчиви и уязвими.