Уилям Уортън - Последна любов

И всяка сутрин, когато се събуждам, я намирам до леглото си — седи й гледа картините. Сякаш не може да им се насити и ги изпива с поглед. Понякога само я наблюдавам. Всеки художник трябва да има публика — някой чувствителен човек, който обича работата му и не „вижда“ ничия други произведения. Знам, че и картините са част от любенето ни — досущ като музиката й.

На девети решаваме да вървим до мястото на тържеството ни — ресторант „Льо Гран Вефур“. Вечерта е прекрасна. Изкъпахме се, издокарахме се и се огледахме взаимно. Мирабел подстрига косата и подряза брадата ми. Не бих повярвал, че една сляпа жена може да направи такова нещо, но ръцете й кръжат над главата ми, докосвайки и измервайки. Накрая виждам, че прическата и брадата ми са хубави както никога досега. Разбира се, преди да започна да живея по улиците, нямах брада.

Мирабел настоява да взема един красив чадър, който е бил на баща й. Дръжката е оформена като патешка глава. Харесва ми както е сгънат и няма да го разтварям от страх да не се разпадне, след като е стоял така повече от петдесет години. Мирабел слага и красив копринен шал на раменете ми.

— Жак, наистина бих искала да те видя. Мисля, че изглеждаш много добре.

Тя прокарва пръсти по лицето, подстриганата брада, по тънката бяла риза, която също ми е дала и по копринените ревери на смокинга. Вероятно ме вижда по-добре, отколкото самият аз мога да се видя.

Убеждавам я да си сложи една стара кожа, която намерихме окачена в стенния гардероб. Мирабел е в черната рокля, която е обличала само веднъж — на погребението на Роланд — и черното палто от агнешка кожа на сестра й. На главата си носи широкопола шапка с къс черен воал, също останала от погребението.

Поглеждам отраженията ни в огледалото. Сякаш сме слезли от стара дагеротипия. Огледалото е неясно и не съм съвсем сигурен дори дали сме живи. Ала изглеждаме поразително. Аз съм изправен, висок и аристократичен, а Мирабел се носи с присъщата й грациозност. Жалко, че не може да види каква гледка представляваме. Вероятно ще припадне от кикотене.

Решаваме, че ще вървим, докато се изморим и после ще вземем такси. Пред „Гран Верфур“ на всяка цена трябва да се появим с кола.

Тръгваме по булевард „Сен Жермен“, сетне надолу по улица „Сена“. Кокетно размахвам чадъра и показвам на Мирабел онова, което виждам. Двамата се забавляваме страхотно. Минаваме по Пон де Ар и отиваме на десния бряг на Сена. Опитвам се да виждам вместо Мирабел и подробно да й опиша красотата на града, за да я съхрани в личната си колекция от „видения“.

— На будката на портиера има златисти светлини, а по реката — кехлибарени. Колите от едната страна на Сена са като поток от кехлибар, а от другата — като червен поток.

Заставаме в средата на моста и се вторачваме в Лил де ла Сите.

— Предната част на острова прилича на нос на кораб с красива плачеща върба на палубата. По-нататък е Пон Ньоф с прекрасните си светлини, които се отразяват в реката. По него минават автомобили и хора. Виждам и осветените камбанарии на Нотр Дам. На пристана на острова има млади хора, които се наслаждават на приятната вечер. А обърнем ли се наляво, ще видим осветената в златисто фасада на Лувъра — голяма каменна стена, блестяща след почистването.

В същия миг под моста минава един огромен увеселителен кораб, който озарява водите в тъмнозелено с големите си фарове. Чуват се звуците на вечерящите и многоезичния говор на екскурзовода. Опитвам се да обясня колко загадъчен и почти страшен ми се вижда този грамаден и оформен като акула кораб. В същото време мекото осветление върху масите вътре му придава дружелюбен и уютен вид.

Продължаваме по моста. Минаваме покрай Лувъра и Арк дю Карузел. Опитвам се да обясня какво виждам, но не мога. Не е същото като с рисуването — тогава съм принуден наистина да виждам нещата, а не само да ги гледам повърхностно. Чувствам се нещастен.

— Какво има, Жак? Моля те, не спирай. Придобивам такава великолепна представа за всичко. Не съм била тук от дете, а дори и да съм била, нямам спомени. Понякога идвах тук с Роланд, но тя не обичаше да ходи пеша и не ми разказваше за онова, което виждаше. Моля те, продължавай.

Решаваме да забравим за таксито. Ето защо, влизаме под сводовете на Пале Роял някак крадешком. Възползваме се от момента, когато портиерът придружава хората от един огромен „Ролс Ройс“ и бавно се приближаваме до главния вход. Изчакваме, докато друг портиер ни отвори вратите и влизаме.