Уилям Уортън - Последна любов

Тя вдига ръце от коленете си, изправя рамене и започва. Вече е свирила за мен някои от тях. Този път наблюдавам лицето й. Мирабел е напълно спокойна, с изключение на движенията на раменете й — сякаш леко се поклаща в такт с музиката. След всяка сюита ме пита дали е достатъчно или трябва да спре. Накрая изпълнява последната от „Френските сюити“.

— А сега трябва да спрем и да си легнем. Но преди това, бих искала да ти изсвиря една от любимите си мелодии от мосю Франсоа Коперин. Казва се „Загадъчните барикади“. Понякога мисля за заболяването си като за моя лична загадъчна барикада и затова толкова обичам тази творба. Слушай.

Тя засвири отново. Познавам произведението, но никога не съм чувал да го изпълняват като Мирабел. Във въздуха се разнася мрачната загадъчност на неизвестността. Контрастът между по-тежките и по-леките откъси е силен и непрекъснатото повторение на ниските тонове е великолепно изпълнено. Седя като омагьосан. Губя представа за времето. После тя свършва да свири. Ставам, запалвам лампите, приближавам се до нея и я прегръщам. Мирабел слага ръце върху моите. Топли са и сигурно са уморени.

— Благодаря, Мирабел. Това беше най-пълноценната вечер в живота ми.

— Това е само скромен израз на моята благодарност към теб за всичко, което ми даде, моя любов.

Тя става и аз я взимам в обятията си. Помагам й да сложи капака на клавесина и да го покрие. Излизам от стаята и Мирабел угася лампите. Явно е решила да се държи така, сякаш знае какво е да си зрящ, макар че не вижда нищо.

През нощта се любим бавно — почти като музика. В ушите ми още звучат танците, изпълнени от пръстите й. Сякаш заедно свирим напевни ритми и наблягаме ту на отчетливите ноти, ту на тихите дълбоки тонове. Прониквам в нея по-лесно, отколкото предния път. Сдържам се и не мърдам, за да не й причиня болка, но тя ме придърпва в себе си. Отново изпитвам оргазъм — тих и нежен поток в нея.

Наблюдавам лицето й, за да видя дали се чувства добре. Изражението й не показва болка, а само радост, наслада и удоволствие. Мирабел повтаря името ми и шепне: „Je t’aime“ 9 9 Обичам те (фр.) — Б.пр. . За пръв път, откакто се запознахме, говори на френски. Заспиваме. Тя — легнала върху мен. Пенисът ми бавно се измъква навън и аз потъвам в дълбок сън.

Жак изпитва толкова силно желание да го видя. Не знае ли, че аз го виждам? Не го ли усеща в музиката ми, в това, че свиря единствено за него?

Виждам го и в картините му. Сигурна съм, че ще го видя много по-ясно, ако си позволя да прогледна. Но той е пред очите ми — интересът, жизнеността, силата и добротата му. Не бих могла да го обичам повече.

И все пак, ние сме различни. Всеки от нас е част от света, на който принадлежи. Аз съм сляпа и онова, което означава толкова много за мен, не означава почти нищо за другите. Милият Жак вярва на очите си — ако не вижда или не чувства, че го гледат, той мисли, че не съществува.

Толкова му е трудно и не знае как да отговори на прекрасното писмо на съпругата си. Знам, че ме обича, но обича и нея. Любовта не е предназначена само за един, тя включва всички. Бих искала да му помогна да разбере това. Мисля, че бих обичала Лори и децата, ако ги познавах. Но няма смисъл да разсъждавам за това. Трябва да мисля как да оползотворя най-пълноценно дните, които ни остават да бъдем заедно.

Страхувам се. От време на време, когато правим любов, чувствам, че с мен ще стане нещо, което ще ме изкара от равновесие и ще ме отнесе със себе си. Не се боя за себе си, а за Жак. Искам да остане тук и да продължи да рисува, ако е възможно.

Следващият ден е неделя. След физическите упражнения и закуската отивам да навестя Мирабел, която храни гълъбите си. Тя се учудва защо не рисувам.

— Щом свършиш с гълъбите, Мирабел, искам да дойдеш с мен да си купя дрехи за нашата тържествена вечеря по случай рождените дни.

Тя обръща глава към мен и се усмихва.

— Каква радост ще бъде, Жак. Имам предвид пазаруването. Разбира се, и тържеството ще бъде прекрасно.

Мирабел се разбързва и разпилява зрънца по земята и върху пейката. Дори аз мога да кажа, че гълъбите са смутени. След повече от трийсет години ритуалът е нарушен. Чудя се дали разсъждават. Съмнявам се. Може би научават разни неща, но едва ли разсъждават. Не споменавам на Мирабел нищо по този въпрос.

Имам два билета за метрото, които стават и за автобуса. Качваме се на номер 86. Спирката е само на няколко крачки от мосю Дидро, който бди над гълъбите вместо нас. С тези билети ще стигнем до Бастилията. Помагам на Мирабел да се качи в автобуса и намираме места. Това е началната спирка и автобусът е почти празен. Настанявам се на любимото си място — зад шофьора. Седя до прозореца, защото той не означава нищо за Мирабел. Автобусът тръгва и тя се навежда към мен.